четвъртък, 9 юли 2015 г.

Земноводния приятел



      Тази нощ, докато звездите превземаха небесния купол и пръскаха от загадъчната своя светлина долу на земята, луната учудено се блещеше на моята дейност. Бях на работа. Когато съм нощна смяна винаги се мъча да поливам тревните площи. Лятото бе в разгара си.  Юли! Горещо!  Дори термометъра на часовника, който измерваше температурата на въздуха отвън, бе съгласен с това. Показваше изпотен, някакви си там 20 –сет градуса.
Докато въртях унесен в работа маркуча и го карах да излива водата на осморки, отнякъде близо до моята особа, подскочи зажаднял, огромен жабок. Изсъхналата негова кожа недвусмислено говореше, че има нужда от влага. С какви сетива, бе надушил водата, така и не разбрах. Но ми стана безпределно ясно, жабокът очакваше помощ от мен.  Облещил под светлината на луната кръгли кафяви зъркели, той ме следеше непрекъснато запленен. Сигурно се питаше, откъде ли се е взел дъжда, който изтичаше на капки от маркуча и освежаваше тревата. Отначало го подминах без да го удостоя с очакваната от него животоспасяваща баня. Гледайки ме обвинително жабокът сякаш ми казваше: „Гледай ти! Колко много вода имаш! А я стискаш! Не даваш! Скръндза!
Когато все пак думата „Скръндза”, достигна в ушите ми и проникна , ме жулна право в мозъка. Веднага реагирах.
-Ето ти на! – промълвиха тихо устните ми. –Ей сегинка, ще те удавя с толкова много вода, че ще си принуден да избягаш, при това панически.
След като откровено споделих с  жабока какво мисля, насочих „дъжда” от маркуча право върху сухата му кожа и го облях целия. Вместо да се уплаши и избяга, той взе да се кефи на водата и сякаш дочух думите изквакани тихо от него:
-Ах какъв приятен освежаващ душ! Ах какво облекчение! Цял ден не бях вкусил вода. С тия наложени икономии, ще измрем в жегата всички…
Всеки път когато правех обиколката около пазения от мен обект, местех маркуча по-тревата  и се осмелявах да освежа моя нов приятел жабокът. Примрял от неочакваното водно щастие, земноводната гад остана при мен чак до заранта, когато маркуча вече изморен, навит на макарата, взе полагащото му се място за почивка.
 Обзет от любопитство, отново раздвижих колена в поредна обиколка и установих, че моя нов приятел уплашен от настъпващия ден, бе изчезнал някъде. Явно скрит дремеше в гъстата трева. И с право… Слънцето вече бе изгонило луната и звездите на почивка и се показваше отново в цялото си жълто великолепие, което обещаваше единствено и само, горещина.
В.СОФИН  

Няма коментари:

Публикуване на коментар