СЯНКАТА

        Някога отдавна, когато все още липсвал живот на земята, но съществувало слънцето, луната и звездите, внезапно отнякъде изникнала сянката. Изпълзяла от тъмните кьошета, също като дебнеща плячка змия и превзела всичко.

Бяга уплашено слънцето на запад, но упорита сянката го следва по-петите. Плува луната в звездния океан, но през цялата нощ е преследвана постоянно. Нагла сянката се мушка, навсякъде, крие се под дърветата,изкачва сградите като опитен алпинист и после слиза когато и омръзне; на морето се изляга на плажа под чадъра и когато и стане нетърпимо от жегата се отмества и оставя заспалия човек да изгори. Освен всичко казано до тук ,тя има особен навик да се бъзика с всеки попаднал под лапите и. Внезапно изниква неканена пред нас имитирайки карикатурно тялото ни, а после сякаш засрамена от делото си, се скрива зад гърба ни. Обича през лятото да бяга на хладина в дълбоки дерета, да се къпе в изворите и реките. Крие се в тъмни мазета, а през деня жалостиво пази от жаркото слънце, тревите и ония дъхави цветя, които обича най -много.

Когато вечер падне мрак и срамежливо луната покаже бледия си лик в компанията на безброй звезди, вие закъснелия пътник сте изложени на обстоятелства разиграни от дебнеща ви в тъмното сянка. Светещи лампи, които осветяват пътя ви, съвместно с нея ви поднасят необичаен стрес. Докато бързате към дома си, внезапно до вас изскачат хора. Три отляво, три от дясно, ако пък намерите смелост и се обърнете, ще установите, че някой ви следва по-петите. И това, разбира се е вашата сянка, която е решила да ви изплаши до смърт. В първия миг сърцето ви трепва болезнено, но почти веднага се опомняте и недоволно изсумтявате: „Откъде се взе тая бе? Май иска да ме плаши гадината!”

Но освен вашата сянка в тъмното с постоянство изскачат други, които сякаш искат именно вас да пипнат. Устроен е капан за вас и той чака предвидливо да минете именно по-тая улица, където отстрани се крият дървета, неправилно паркирани автомобили, купчина пясък или други строителни материали заели достойно място на тротоара. Вашето заешко сърце се разтуптява пулсът чука  учестен, а пък езикът ви започва да плещи глупости, прехванат изцяло от страха: Защо ли…? Защо по-дяволите закъснях…? Трябваше отдавна да се прибера. А пък аз! … Хайде по още едно в кръчмата… ! И сега да му бера страховете…!”

Въздишате уплашено на поредната изскочила срещу ви сянка, която подигравателно се усмихва на уплахата стиснала в клещи вашето тяло. Най- после късметът ви навестява и пристигате пред дома си. Лошото е, че в двора е тъмно и почти нищо не виждате. Криещи се в тъмното дебнещи сенки се материализират пред вас, като призраци и съвсем изплашен вашия език надава вик за помощ. Не дай си боже да има ехо…!. Тогава ви е спукана изцяло работата. Вашия протяжен зов се връща в ушите ви раздвоен, като сянката наоколо и почти сте готов да предадете богу дух.

Но нали сте късметлия! Пред погледа ви изпъква входната врата на къщата. Над нея някога вие предвидливо бяхте монтирали лампа, която нощем да свети. Тя спасява положението. Цял изпотен от преживяния ужас предизвикан от онова хилещо се в тъмното същество, наречено сянка, вие забърсвате челото си с носна кърпа. Вадите с несигурни пръсти ключа. Отваряте и бързо се шмугвате вътре в коридора, където палите почти веднага електрическата лампа.  Добирате се развълнуван до хладилника, където ви чака домашно изстудена домашна ракия. Отпивате успокояваща глътка и сякаш товар се смъква от раменете ви. На втората пълна чаша вече сте способен на самостоятелни разсъждения за сянката. Питате се, защо по-дяволите, трябва да я има? Не и стига, че нощем плаши, но и често може да ви навреди. Особено, ако ваша милост е крадец и сянката покаже преднамерено действията ви, които помагат да бъдете заловен.

Да но! Помислете! Кой ще гони слънцето, луната, човека и звездите? Кой ще си играе с всички нас? Сянката! Тя винаги ще бъде спътник на някого. Няма да се остави да я командват. Сянката се подчинява единствено и само на свои закони. За това дали я искаме или не, на нея не и пука. Така че ако сме страхливи, предвидливо вечер взимаме домашна упойка и паниката в нас изчезва.

Все пак без сянка животът би бил , неимоверно скучен. А така поне, адреналина в човека се вдига с постоянство и предизвиква в него хиляди емоции. А казват, че без емоции не се живее!? Така, че да ни е жива и здрава сянката. Щом я има, ще я търпим, ще мърморим  и разбира се, все напред ще вървим и ще я следваме. Нека знае и тя, че и ние умеем да гоним, дебнем и плашим.

 Но сянката нехае. Винаги на пост, тя дебне някого. Там вечер на пътя, който е слабо осветен има изненада, която чака всеки закъснял.

В.Софин