Някога, когато бракът беше ценност

    Блажени са днешните младежи! Никой не ги закача за нищо. Срещат се момиче и момче. Харесват се. Някои започват дори съвместно живот. Други предпочитат да прелитат, като гладни гларуси от гнездо на гнездо. Така им харесва. Чувстват се самостоятелни. Дори според закона, незаконно придобиват деца. Никой не ги стрелка с ръка и обижда. Щом така им харесва, защо да се съобразяват с обществото, което не се съобразява с тях? Няма брак. Липсват излишни неприятности. Когато на някого от създалата се двойка му омръзне такова съжителство, свободен е да си ходи. Буквално!

Да, но някога…! Някога не беше толкова лесно нито да се разведеш, нито пък да се бракуваш. Още по-малко бе  разрешено да се диша свободно съвместно с избрания от всеки един бъдещ спътник в живота. Баби и дядовци, и дори родителите ни, в повечето случаи винаги намираха повод да се намесват в нашия, според тях неправилен избор.  Често пъти слушахме думите: „Защо хареса именно тази девойка която не е за теб?” Или „Какво видя в този младеж, който ми се струва неподходящ за теб дъще?”

Да но любовта е сляпа. Ако нашите родители не успееха да ни откажат от мислите за брак, то тогава се пристъпяше в повечето случаи към сватба. Видите ли? Тогава бе така.  Не беше разрешено свободно да се щъка, преди да се узакони връзката на младите. Ако все пак понякога се случеше това и то неразрешена любов, тогава двойката бе заклеймявана, като хора които живеят в разрез със социалистическия морал. А той приятели според тогавашното общество, бе най високо ценен от почти всичко в страната ни.

Ако тогава успеехме в начинанието си и сватбата ни предстоеше, то бе не за друго, а защото родителите  и познатите наши  хора, най-после бяха разрешили съвместния наш вдишан въздух да се осъществи с така желания от нас любим обект. Щом това станеше се пристъпваше, към граждански брак. На другия в който двамата млади се венчаваха от поп в църква се гледаше с лошо око. Вярно имаше и такива, които го правеха нарочно с цел да подразнят тогавашното социалистическо общество, което по-принцип не одобряваше такива бракове.  По-загрижени за тогавашното си място под слънцето не смееха да направят, тая според тях грешна стъпка. И затова в повечето случаи се пристъпваше към така наречената тогава „Комсомолска сватба”. Гражданския брак се осъществяваше под звуците на Менделсон в специална ритуална зала или градски съвет. Предварително се избираше свободна дата за подписа на младите, като гарант за създаване на здраво социалистическо семейство. Понякога в събота или неделя се провеждаха така наречените трудови дни под надслов –„Димитровски, Ленински”, или нещо друго измислено от тогавашното правителство и  разбира се това налагаше отмяна на тържеството.

След като най-после се узаконеше истинската дата се поканваха кумове, които заедно с младите слагаха подпис, като свидетели на брака.

И така! Пременени. Момчето с костюм и вратовръзка, която дърпаше врата му надолу и момичето в снежнобяла булчинска рокля, стиснала в ръце булчински красив букет, отиваха в гражданския съвет и сключваха желания от тях брак, според който можеха щастливо  да живеят заедно.

Покани задължително се печатаха за тържеството и много познати и дори такива, които двойката изобщо не познаваше и даже не подозираше, че съществуват, присъстваха на сватбата, която обикновено се провеждаше в ресторант или обществен стол на някое тогавашно предприятие. Всеки назрял за брак се стремеше да осъществи мечтата си. Сватбата му да бъде най-хубавата, най-богатата. С най-много гости. На вратата на ресторанта двойката бе посрещана с традиционната питка с мед. Когато момъка посегнеше с уста към залъка, често биваше лъган и лакомството щастливо взимаше избраницата на сърцето му. Все пак се казваше, че бракът трябва да бъде сладък и вкусен като меда. А пък на самия подпис в ритуалната зала с хитра усмивка на лице младата булка настъпваше без милост, избраната си бъдеща половинка. Така пък, според народния обичай се определяше, кой ще командва в новия им общ дом. От градския съвет подаряваха медальон с  датите на сватбата за спомен. С преплетени ръце влюбените пиеха червено шампанско. С език донякъде вързан от вълнение всеки казваше тихо своето „Да!” и после слагаше подписа си на брачното свидетелство. Златните халки с обич се разменяха от двамата и след първата „Горчива целувка”, тържеството бе готово да започне, след направените първи снимки за спомен.

Тогава стана и модно да се правят, видео заснемания на цялата сватба.

Родителите на двамата влюбени купуваха носни дамски или мъжки кърпи, които булката срещу скромен паричен или друг подарък връчваше с ръкостискане, понякога дори с целувка на всеки гост. Важното беше, никой да не се почувства излишен и пренебрегнат. Раздаваха се усмивки. Чуваше се звън на кристал, защото чашите бяха пълни догоре. Момчето вдигаше наздравици с всеки дръзнал да посети тържеството му. Обикновено обикаляше масите съвместно с  избраницата на сърцето си. С народни хора започваше веселието. Нает специално за случая състав пълнеше ушите на всички поканени с подбрани родни песни. Хората се извиваха сръчно покрай масите отрупани с храна и питиета и играеха. Кума и кумицата увличаха в народни танци, пъстро облечената редица от гости. Задължително и ново сформираното социалистическо семейство се опитваше да улучи стъпките на хорото. Понякога това се получаваше а друг път, краката се оплитаха от вълнение или неопитност от страна на двамата. Все пак сватбата беше тяхна и подигравки и закачки нямаше. Само усмивки и пожелания дарени съвместно с първите сервизи, чаши за кафе, алкохол и дори тенджери под налягане. Все пак това се правеше с цел да се улесни бъдещото семейство. Думата „Горчиво” беше доста често използвана от гостите. Целта им бе, младата двойка да се престраши, да се отпусне. И когато това наистина станеше, прилепили устни в целувка, младоженците показваха на всички присъстващи любовта си. Сърцата им туптяха в един и същи ритъм.  Струваше им се, че целия свят е с тях. Център на вниманието. Всички гледат само в тях…  Те са най-важни…

Нали така бе, сватбата се правеше за цял живот. За това тя трябваше да бъде особено бляскава, привлекателна и добре запомнена от всички гости.

Когато гостите на тържеството уморяха   краката си от хора и ръченици, тогава прозвучаваше нежен блус, който канеше не само сватбената двойка, но и други на съвместен танц. Танц който сякаш казваше на всички присъстващи, че светът е за двама и място за трети няма… След това,  прозвучаваше и модната тогава диско музика. По-младите гости скачаха нетърпеливо изразходвайки натрупаната  енергия в себе си под звуците на бързите акорди. Всеки гледаше да впечатли на дансинга избрания от него за танц човек. Веселието продължаваше, чак до вечерта, когато всички гуляйджии доволни се разотиваха.

Естествено в устата на гостите, бъдещата двойка сключила граждански брак, беше най-коментирана и одумвана. С какво са били облечени, младите, как са танцували, къде се раздали целувки, дори на кого от тях са показали изкуствено предизвикани усмивки!? Често пъти ново-сформираната бракувана двойка се чудеше, защо ушите им пламтят притеснено алени. Естествено!  Бил е техния ден.  На всички са били в устата. Всеки е коментирал сватбата им. Дори и ония които не са били канени на нея.

От събраните на сватбата с положен неимоверен труд от двамата средства се купуваше нещо за спомен. Например холна гарнитура, състояща се от диван и два фотьойла, където заедно двамата новобрачни щяха да почиват… Или може би не…? Това естествено знаеха единствено и само те. Обикновено доказателството не закъсняваше и в резултат на любовта на двамата се раждаше година по-късно дете, което успяваше да скрепи още по-здраво младото семейство.

Такива бяха някога времената…! Такива правилата…! Сега вече всеки е свободен в личния избор. Може и да има сватба! Но това решават единствено и само младите. Само те! Важното е да бъдат щастливи. Щом има увлечение, другото е без значение!

В.СОФИН