петък, 17 юли 2015 г.

Техниката приятел, но и враг на човека



               За свое улеснение човек измислил машините. Управлява ги. Манипулира ги. Понякога обаче се питам дали това наистина е така. Една умна машина, винаги ще ни издебне и ухапе в подходящ за нея момент. Достатъчно е да се разсеем в разговор за миг с колеги, или пък ако сме били лишени от сън през нощта,  ни обхване сладка дрямка и клепачите натежали сами се затворят…  Коварната  машина гледа веднага да ни хване грубо за ръката, дръпне за дрехата или оскубе буйния перчем, ако  имаме такъв.
През зимата докато се наслаждаваме на бялата природа, качени на ски, автоматите им внезапно решават да ни подложат на изпитание, като се откачат именно, когато изобщо не подозираме, това тяхно, подмолно действие. В резултат ставаме толкова безпомощни, като новородено пеленаче, че идилията ни не само е развалена, но дори можем сериозно да се нараним.
Когато сутрин бързаме за работа с колата, тя решава да ни измами, като се задавя именно, когато на нея е угодно. С цел да ни подиграе и да покаже, колко сме нищожни возилото, ще вземе да изгасне… Въпреки всички усилия положени от нас, няма  да тръгне, докато лампата в главата ни не светне и ние се досетим, че колата е жадна за бензин, който сме забравили да   сипем, защото снощи сме купонясвали до късно с приятели. Друг път пък, ненадейно  обзета от палаво хрумване не спира, защото спирачките и  са износени. Тогава единствено късмета може да ни спаси.
Техниката сътворена от човека се оказва опасна, дръзка и неуправляема. С нея понякога трудно се оцелява. Въпреки всичко казано до тук, тя е и неустоимо привлекателна и желана от всички нас, защото съкращава време. Но  разбира се тя си позволява и да трови нерви…
Онзи уред на ръката ни, наречен часовник е най-големия виновник за нашето нещастие. Всяка сутрин си позволява грубо да ни буди за работа именно тогава, когато сънят е най-сладък. Когато пък имаме уговорена среща, негово височество часовника, спира с цел да осуети връзките ни. Сякаш го прави нарочно. Но явно положението не е такова, защото батерията вътре в него, която поддържа жалкия му живот е изпяла песента си, изцяло изразходвана.  Но, на  това не ни пречи, да го ругаем постоянно с цел да му покажем, че човекът стои по-високо от него.
Като се замислим, ще установим, че джиесема, това дяволско изобретение е успяло изцяло да изпие докрай мозъците ни. Навсякъде разговори, в колата, където е забранено, на пътя, у дома, в градинката, на реката… Просто за да се скрием от досадния му звън, е необходимо да се качим високо в планината или пък да се скрием в някое затънтено глухо дере, където единствено някакъв жизнерадостен поток, ще се осмели да вдигне шум, при това толкова минимален, че трябва да сме до него за да го чуем.
Когато техниката прегрява от топлото време, климатиците не работят, шофьорите на пътя заспиват, шосетата омекват и цялата илюзия, че ние контролираме всичко се изпарява, като влагата от телата ни, която майката природа всемогъща вечно жадна, все поглъща.
Най-добрия съюзник на машинките, които тровят живота на почти всеки човек се оказва токът. Не му стига, че постоянно ни вълнуват с вдигането му с цена по-висока от необходимото, но сме длъжни да търпим и неговите изцепки. Когато ни е потребен, го няма никакъв. После идва в подходящ за него момент, но не и за нашите машини, които не издържат на по-високото напрежение промъкнало се ненадейно в тях. Техниката естествено се разваля и отива на ремонт. Получава се един омагьосан кръг. Човек, машина, ток и обратното –негово височество токът, машината която бъзика нервите ни, и най-накрая ние- нещастния хомо сапиенс, подчинен и вкаран силом от времето, в релсите на 21 век.
Все пак сами сме си виновни, щом искаме улеснение, трябва да търпим и трудностите, които сами неразумно сме причинили с появата на машините,които водят до промяна на климата и вечната ни мания към забогатяване…  А животът, казват, бил едничък!

В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар