Нося шапка за да не се разпръскват мислите. Стегнати в
главата ми, те бълват посредством ръката думи, изречения, разкази. Когато реша,
че шапката превишава правата си и ме стяга неправомерно я смъквам безжалостно.
Правя го донякъде от съжаление, защото и тя има нужда от почивка, като мене.
Освободени от притискането, обаче мислите ми хукват на свобода и писането,
стройно до тоя момент въобще не се получава.
Помня бялата
готварска шапка на баща си. Като я нахлупеше до очите, и ястията му ставаха превъзходни.
Виж на мен, от
постоянното стягане на шапката, косата ми не издържа напрежението, и започна не
само да сивее, но и да пада.
Какво пък. Човек
не може да притежава всичко. Мисли, коса и талант скрит под шапка. Но благодарение
на нейното постоянно стягане се превръщах от време на време във вълшебник с
перо. Перо, което играе своя устремен танц върху белия лист и се получава...
Ражда се словото,
което ще остане да живее, много след мен.
Да бъдеш
или не? В това е вечният въпрос.
Всички други думи, тука са излишни и нямат смисъл.
Единствено само написаното с много любов остава... Остава такова, каквото е
било създадено в деня, когато шапката е стягала неправомерно моята глава.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар