Бяха необикновени хора...!

Те бяха обикновени хора, търсещи щастие. Бяха и необикновени, защото трудно го откриваха в страна, която твърдеше, че няма бедност. Вярно бе, че и богати нямаше. Поне много богати. Все пак разлика съществуваше. Всички бяха на заплата. Дори и почти еднаква, каквато беше имаше и разлика. Колите бяха малко и почти не пречеха на пътищата, някои от които тогава, бяха  асфалтирани, а другите в покрайнините на градовете, прашни в сухо време и кални, когато завалеше дъжд.

    Всички работеха някъде. Или почти всички се трудеха, ако не се смятат партийните лидери, които контролираха хората с мисли за по добър живот, който така и не идваше...   Всеки дръзнал да се отклони от правия според тях начертан път, биваше наказван. Въпреки, че разбъркваха мозъците на хората, като ги учеха на безпрекословно подчинение, все пак се намираха такива, които отказваха да ходят на събранията им. Съответно партийният лидер ги наказваше с парични глоби. Съществуваха и наказания за отказ от измислените им безплатни трудови дни,\Ленински, Димитровски\ които всеки бе изнудван  да даде доброволно за добрия живот, който отказа да дойде. Контролиран с желязна ръка и воля за еднаквост, която трудно се получаваше в едно общество в което, все пак хората бяха различни. Обикновените биваха подчинявани безпрекословно, като верни синове на тяхната измислена партия. Необикновените или дръзките с опасен пламък в очите и език, който не мълчеше, бяха затваряни, унижавани, ликвидирани...

    Системата социалистическата го изискваше. Вицовете особено политическите вървяха скрито под сурдинка. И до днес си спомням когато баща ми разказваше един за колите на другарите: „Качете се на тротоарите, за да минат колите на другарите!”.

   Дрехите строго контролирани, косите и прическите също. Свободната любов за която да се приказва също не вървеше, за да не ви сметнат за човек който е в разрез с техния измислен  начин на живот или в разрез със социалистическия морал. Обути, облечени еднакво хората изглеждаха странно. Въпреки всичко не липсваха мечтатели които желаеха, искаха, дори се осмеляваха да протестират. Във вестници и книги, някои от които биваха забранявани и дори изземвани. В киното също не липсваха, такива истински неща за живота, които цензурата, като  хванеше спираше веднага. Всеки  търсеше брод за спасение, не само за себе си а и за децата, които тогава бяхме  за светлото бъдеще на страната ни.

      В магазините понякога имаше само най необходимите неща, като хляб за който опашките, бяха безкрайни; кренвирши и хамбургски салам от време на време; дори кашкавал и сирене не липсваха. Все пак за сметка на днес продуктите тогава бяха натурални и без химия. От рафтовете се усмихваха бонбони лакта и шоколад крава, който все пак не бе особено достъпен за всички, които пазеха пари за по-тежки дни, които дойдоха с купонната система през 1990година. Началото на така наречената демокрация, от която обедня почти цялата ни нация.

    В онова обикновено, необикновено време хората вечер след работа се събираха по-кръчмите\това се отнася най вече за мъжете\да пийнат плодова ракия. Почти никой не се осмеляваше да коментира положението, защото доносници не липсваха. Това бяха хора без съвест и морал. Тихомълком вървяха, както казах и преди забранените политически вицове.

       Тогава всяко дете имаше право да посещава училище и да учи от програма, която партийно наглеждана следваше една единствена строго, контролирана посока. Тяхната измислена посока... За по-добро бъдеще, което така и не дойде...

    Макар и повечето бедни, все пак с големи лишения и труд някои хора успяха да направят къщи, които днес се рушат, защото при създадената нова демократична ситуация, сега не всички имат закътани пари за да живеят дори под наем.

   Въпреки отричано, въпреки постоянно заклеймявано и плюто, тогавашното общество или така наречената сплотена семейна клетка успя да отгледа по две деца. След 1990год, когато се роди демокрацията, повечето хора си позволиха едва по- едно, а някои дори и не рискуваха. Не рискуваха, защото не искаха да създават роби на система, която трудно дава щастие и пари в страна без икономика.

     Демокрацията създаде едно друго отношение между хората. Завистта която внесе смут в душите на всички ни. Парите, които спряха усмивките на народа. Днес повечето от някогашните обикновени трудови хора, наши родители не са между живите. Някога имаше въодушевление. Имаше бригадирско движение. Днес се усмихва доволно открито и нагло напрежението и стреса натрупан от управлението на една страна, която днес е подчинена.  България контролирана отвън в удобна посока... Не нашата, а тяхната...

    Старите ни родители си отидоха , повечето с горчивина за излъгания хубав живот. Днес ние техните потомци, също сме лъгани за едно по-красиво бъдеще, за щастие, любов и приятелство...

   Сега мъчим живота у нас и съграждаме в чужбина, забравяйки род и родина. Всичко това, защото сме принудени да оцеляваме в един измислен алчен свят на завист, омраза и отричане на човешки ценности.

В.СОФИН