Вратата на детството

Вратата не помнеше времето, когато я поставиха, като най- верен, преден пост на детския дом. Вместо това тя бе запазила свежи спомени за децата, които придружени от родителите си, пристъпваха плахо в  училището на живота. В ушите и, все още кънтяха първите стъпки, които стълбите отразяваха, когато обувките, детските, тропаха усилено по тях. Началото за тях, бе поставено.

       Вратата помнеше нежните милувки на четката напоена обилно с безир, която удължи живота и. Радваше се на усмивките, които сутрин виждаше у децата, когато влизаха в детския дом. Пантите и бяха смазвани постоянно за да не смущават със скърцане малките граждани по време на следобедния, задължителен сън. На обяд до нея достигаше глъчката от подрънкването на лъжиците и вилиците. Чуваше и детските нежни гласчета, които озаряваха със смях горе стаята, която не се чувстваше самотна от игрите им.

   Измина време. Децата пораснаха. Станаха от своя страна също родители. Вратата започна да се радва на децата им, които тогава посещаваха детския дом с лъчезарните си  усмивки.

   Уви! И това време отмина...

        Домът в който някога звъняха детски гласове и който бе огласян от весел смях запустя. Стените на сградата неподдържани, взеха да се люпят. Мазилката се ронеше. Вратата от своя страна, остана заключена. Времето без жал успя да олющи и нея. Вече изглеждаше старица. Одраскана, олющена, с ръждясали панти, тя заприлича на мен. Моя милост, също който бе, ощетен от времето. Днес  съм  с побеляла коса, с гуша и бръчки, които се опитват да отнемат радостта от мен. Вратата навярно помнеше детето, което бях някога и което заедно с майка си тогава, пристъпваше плахо с първи стъпки вътре...

     Днес когато минавам рано сутрин забързан за работа покрай нея, сякаш усещам тихите и въздишки по-отминалото сладко детство. Виждам отронените долу пред вратата парченца дърво смесени със стара боя и безир, който пада. Слънцето, дневното светило е успяло да вземе своето...  Виждам просълзен разрухата направена от времето и въздишам също угнетен.

    Стои вратата все още, смело на своя пост. Може би вярва в светлото бъдеще? Може би и сградата ронеща мазилката си в двора на детския дом също вярва. Уви! Днешното безжалостно време действа с неспирен ход. То не вярва, че всичко ще се оправи с магическа пръчка. Старите къщи, рухват под тежестта на времето. Остават руини. Земята ги прибира грижовно в пазвата си. Сякаш никога не са били...! Не са съществували изобщо...!

     Но вратата с ръждясали панти не отваряна от години, все още помни днес, безгрижния детски смях; все още вижда младите майки, възпитателките... Усеща отдавна изгубения вкус на времето, примесен с аромата на някогашните цъфтящи липи в двора на детския дом. Днес тях ги няма... Бяха отсечени и изгорени.  Вратата помни, спомних си и аз с нежност времето на безгрижното детство. Помни...  Но докога? Няма нищо вечно. Дори мечтите неосъществени умират заедно с нас. Остава само споменът. Споменът на хартия на която е оставило знаци, перото на писателя усетил мил, отминалия вкус на времето, което беше...

В.СОФИН