КЪЩАТА

         Нищо особено. Нито пък не видяно. Просто къща, построена на хълм, откъдето, като на длан прозираше обикновен провинциален град.

    Съвсем самотна, стояща високо, тя бе успяла да преживее две войни, няколко брака, едно неуспешно запалване и дори опит от страна на силна буря да я разруши. На няколко пъти собствениците я продаваха, някои с нежелание, притиснати от обстоятелствата на живота, други  безкомпромисно, като сводници, които ги интересува, само и единствено печалбата. Наддаваха мъжете от семействата и естествено, когато цената стигнеше удобния връх, къщата сменяше стопанина си. Единствена по-рода си оцеляла отдавна от времето, тя помнеше началото на века, когато бе построена от трудолюбив човек, който почти се разори, докато я вдигне. Това му коства и живота, защото бе вложил в нея, не само сърцето си но и таланта на майстор. Архитектурата и уникална за времето си, често караше хората от другия край на града да идват, да я разглеждат, едва ли, не като природна забележителност. Почти възгордяла се от това внимание към нея, къщата блестеше боядисана в жълто. Усмихната , пръскаше ведом със Слънцето необикновени, ярки светлинки, които възхищаваха всички вперили невярващ поглед в нея.

      Докато тя сияеше, възгордяла се горе на хълма, доволна от предизвиканото внимание, един човек, завистлив и алчен се опита да я откупи от сина на починалия майстор. Когато му отказаха обаче, не се поколеба да и драсне клечката и  я запали. Само навремената намеса на  съседи спряха разрушението.

   Без да може да възстанови щетите, младия собственик принудително я продаде на завистливия и алчен човек. Но и той с черната си душа, не успя да се порадва на завоеванието. Една безлунна нощ крадци надушили плячка се вмъкнаха вътре. Хванаха стопанина. Вързаха го за един виенски стол и дълго го измъчваха с цел да каже, къде е скрил парите си. Когато не получиха отговор, вбесени те го убиха безжалостно.

     Едва отдъхнала си за момент, къщата успя да се сдобие с нов собственик. Той я стегна и направи още по-гиздава. И за да бъде щастието и пълно, същият човек доведе невеста, която му роди две деца. Като поотраснаха те, играеха в двора. Гонеха се и пръскаха звънлив смях, който галеше с необикновена топлина и стените на къщата.

  Стояща горе високо на хълма, хвърляща усмихнатия си поглед навсякъде, тя, често биваше брулена от ветрове дали си, среща там.

   Първата световна война бе в хода си. Щастието доскоро озарявало с необикновен блясък къщата угасна. Стопанинът който се грижеше за всичко, бе принуден да замине на фронта. На прага на къщата, изпращайки го със сълзи на очи, останаха децата му и една влюбена жена, хлипаща от мъка. Когато стигна до нея писмото, че съпругът и е загинал, като много други дали живота си за една безсмислена война, която носи само тъга, тя реши да продаде  дома си. Къщата която бе голяма и освен разбиране искаше и поддръжка, която младата вдовица не можеше да и даде. Тя я продаде и се върна долу в града заедно с децата, където все още живи родителите и я прибраха радушно.

       Новият стопанин на къщата също се оказа трудолюбив човек. Каменоделец по-професия той иззида ограда около нея и дори успя да укрепи основите и на места, където бе започнала да се пропуква. Женен бе за красива девойка. Тя му роди пет деца, които растяха в двора на къщата и щастието макар за кратко, отново се усмихна в тоя дом.

   Внезапно горе на хълма прозвуча отново тътенът на войната. Втората световна принуди каменоделецът да зареже семейството си и да се бие за чужди интереси. Докато го нямаше жена му се влюби в човек от сформираното тогава, партизанско движение, което се бореше срещу фашизма завладял страната. Тя стана ятак и помагаше всячески. Укриваше, хранеше партизани. Уви! Намери се подъл човек, който я предаде на полицията. Арестуваха я и влезе в затвора, от където така и не излезе... Децата и изпратени при роднини, също се пръснаха. Къщата бе конфискувана и продадена на търг.

   Когато войната свърши и каменоделецът оцелял в касапницата, където човешкия живот не струваше и стотинка се завърна, откри, че е останал без семейство и без покрив. Отчаян изгубил вяра в човека и доброто, една безлунна нощ се промъкна като крадец в двора пред   къщата, където на една греда, някога бе направил люлка за невръстните си деца, и като прехвърли през нея въже, се обеси.

    Ужасени новите стопани уверени в проклятието на къщата са опитаха да я продадат. Уви! Никой не искаше къща, където старият собственик доброволно бе срещнал смъртта си.

    Домът, който радваше хората от целия град с красотата и изяществото на архитектурата си опустя. Бурени превзеха двора му. Подивели котки плъзнаха на воля там. Обзета от скръб, вместо сълзи,къщата взе да рони мазилката си. Покривът се продъни и вятърът любопитен, намерил пролука вътре, виеше издавайки странни звуци, които плашеха нощем ония, които живееха наблизо. Керемидите отдавна позеленели от времето с мъх по-тях, започнаха да падат. Дъждът от буриите нагло промъквал се вътре в стаите, успя да изяде дюшемето с влагата си.  Заприличала на страшен призрак, къщата видяла толкова много съдби на хора през живота си; усетила тътена на две войни; подпалвана, подушила не една смърт в стаите си, оставена без грижи и надзор, не издържа и рухна.

   Върху останките и пропълзяха треви и многобройни бурени. Мишките, които я обитаваха някога, също напуснаха двора и завинаги. Дори котките, престанаха да се гонят там. Земята майка кърмилница, полека прибра в лоното си останалото от къщата. Дори скри красивата каменна  ограда, около нея. Всичко това стана възможно благодарение на ветровете, които носеха силни, пясък и пръст и дъждовете, които изравниха всичко. Те помогнаха на земята да глътне изцяло къщата.

     Мина време. Избягаха много години напред. Хората забравиха, че на хълма някога е имало къща. Един ден геолог, който търсеше ценни метали я откри отново. Пристигнаха археолози и бяха смаяни, когато откриха основите на дома, който някога красеше с архитектурата си хълма. В градския музей разбраха,  историята на къщата, когато видяха старата и чернобяла снимка. Животът дава, но и взима!

   След проучване на детайлите оставени в музея от времето, писател сътвори роман, който се превърна в бестселър.

   Никога повече къщата не се изгради отново. Но хълмът се сдоби с име, което влезе в историята на града. От общината заравниха мястото и направиха парк, от който долу в низината, прозираше провинциалния вечно  усмихнат град с многобройните си липи. Монтираха пейки. Направиха цветни алеи. Дори дръвчета посадиха. Влюбени често организираха срещи там. Когато някой попиташе, къде отива, му се отговаряше, че ще се разходи на „Хълма при къщата”. Само и единствено името и бе останало. Някакъв спомен проникнал благосклонно от времето, което взима всичко. Не само чувства, не само вяра, но и живот.

   Слънцето видяло толкова много неща, отново се усмихваше. Пръскаше лъчите си горе на хълма, където си даваха днес срещи гълъби и хора. Луната вечер, когато засияла хвърлеше поглед в притъмнелия парк, дочува и любовните закачки на влюбените.  Тя усеща и тихия вятър носещ облаци пред лицето и. Но и Слънцето и Луната, носят спомена завинаги в себе си. За къщата сияеща щастливо горе на хълма, където ветровете при буря си дават срещи.

В.СОФИН