Слънцето се
усмихна. Въздухът се нажежи. Следобед изплашено, всичко се скри. Остана само
тишината... Заспал бе и вятърът. Мушици не бръмчаха. Не летяха пеперуди. Нямаше
и птици.
Съвсем остаряла, рухна къщата. Останаха
спомените, като рехави облаци да се реят в паметта на все още живите...
Без пощада нощта
пристигна. Притеснено, дори уплашено, слънцето се скри. Захладня. Звездите
грейнаха учудени. Впериха любопитни очи,
долу на земята. Луната също показа засрамена, тънък сърп. Вятърът събуден, се
обади. Щурци запяха. В далечината в блатото се обадиха жаби, заети с коментар
за отминалия ден. Тук там проблеснаха и
фенерчетата на светулките. Внезапно завиха, бездомни кучета. Къщата вече я
нямаше...
Не липсваше
никому. Все едно, никога не е била построена. Макар да беше. Бе някога, но не и
днес, когато рухна... А утре? Кой знае?
Може би, ще се роди нов спомен. Ще проблесне ярко, като слънчев лъч; ще дойде,
като палав вятър; като пролетен дъжд, който ще освежи тревата. И в руините,
където доскоро издигаше могъща осанка, щастливата къща, ще се усмихне,
поникнала сякаш от нищото, само една красива, бяла роза. С приятен аромат,
който ще върне забравения спомен. Спомен, родил се за нов живот. Без всякаква
омраза. Единствено и само за любов!
В.
Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар