петък, 21 април 2017 г.

Комплименти


                                                                           КОМПЛИМЕНТИ

          Разгонен като диво животно Николайчо влетя в хола и устремно сграби любовницата в огромните си потни ръце. Тъкмо да я целуне, коляното и охлади щурма му.

-Ама ти какво...? Що така? Не ме ли обичаш вече? –проплака Николайчо свит от пред извиканата  болка  в слабините.

-Не така! Не си животно!  Нужни са комплименти. Думи! А ти нахлуваш в покоите ми и направо за краката... Къде остана мъжката романтика... –избълва ядосано Гичка думи в лицето на снишилия се Николайчо и го изгони да си върви. Той трябваше да помисли как да задържи любовта, която бе на път да му избяга.

   Цяла нощ Николайчо се щура в мисли обзет от неустоимо желание, да даде всичко от себе си за да задържи Гичето. Все пак тя си заслужаваше. Само като я видеше и желанието му пламваше като току що запалена клечка кибрит. Тази вечер любовницата му безжалостно бе угасила пламъка и.

  Ах! Гичето! Тия тъмни меки коси; очи кафяви като на сърна, гледащи го едновременно умолително, други път откровено отзивчиво; шията и бяла с двете мили бенки, които Николайчо виждаше едва, когато наведен  разкопчаваше с нетърпеливи пръсти блузата, която пък криеше срамежливите връхчета на двете добре оформени гърди... Истински прелести! И как да ги задържи? Какво да направи? Терзан от мисли Николайчо заспа едва призори.

   Вечерта след работа, както винаги се втурна обзет от любовно безумие към вратата на любимата. Този път не нахлу като безмилостен викинг. Не влезе и тихо като крадец. Просто позвъни на вратата. Направи го продължително дълго. Когато Гичето се показа на Николайчо му премаля. Облечена в халат на цъфнали рози, леко полуотворен отпред той определяше пътя към райската градина, където две узрели ябълки съвсем не срамежливо напълниха очите на стоящият заел неизгодно положение любовник.

-Е? Няма ли да мецнеш Николайчо? Какво си ги вторачил, тия зъркели? –обади се видяла слисаната физиономия на любовника си.

-Ами... Гиче обичам те! Обичам те... ама много те обичам! –развълнуван Николайчо изплю бързо думите които лепнеха в устата му измислени още от предишната вечер и се хвърли да щурмува крепостта. Уви коляното на Гичето отново охлади ентусиазма му.

-Ама ти какво? – проплака нищо не разбиращ от романтика Николайчо. –Нали ти казах, че те обичам. Малко ли е това?

-Прекалено! –тросна се Гичето и затвори вратата пред носа на ухажора си.

Цял пламнал от създаденото неудобно за него положение, Николайчо унил като гладен не ял два дни, просяк тихо се изхлузи по стълбището надолу към изхода. На вратата тъкмо се разминаваше с някакъв мъж, когато изведнъж го позна.

-Борисе! Ти ли си бе? Откога не съм те виждал! – слисан Николай позна съученик от гимназията. –Какво правиш тука?

-Ами живея брат! На последния етаж!  А ти, какво те води в нашия блок?

-Имам приятелка Гичка се казва. Малко особена е. Все ми вика, да се уча на романтика, пък аз не знам дори какво е това...

  Набрал кураж Николайчо изпя на един дъх патилата за любовта си, която бе на път да му избяга.

След като го изслуша Борис се засмя и каза:

-Знам я Гичето. Малко особнячка си пада, но иначе е свястно момиче. Знаеш къде да се целиш приятелю. Знаеш? Аз избързах и съм щастливо впримчен в брачни при това особено здрави, окови. Дори имам и едно дете, момиченце... Но виж какво,ще ти помогна, да се справиш с положението...  Я ела да пием бира отсреща в бистрото за срещата и ще ти кажа едно друго за жените...

-Добре! Защо не! Все пак Гичето е любовта на живота ми! –съгласи се Николайчо и последва Борис на улицата.

  Естествено те дълго приказваха. Пиха не една, а по няколко бири. Но срещата си остана паметна за Николайчо. Паметна , защото благодарение на Борис успя да влезе като победител в непревзимаемата крепост.

    На следващия ден обръснат, ухаещ на дезодорант, изгладен, облечен като за сватба с букет полски цветя Николайчовата усмивка с измити до блясък зъби, цъфна пред Гицината врата.

 Когато Гичка отвори и понечи да каже нещо занемя. Просто сякаш друг човек стоеше пред нея. Изтупан коцкар, определи го веднага тя. Виж ти и цветя носи! Тези а може би и дуги мисли преминаха като мълния през женската и впечатлена главица.

Добил кураж от смущението и Николайчо се обади с дълбоко развълнуван глас, който идваше от дълбините на душата му:

-Здравей Гиче! Преди да ме изгониш, чуй какво ще ти кажа! Този скромен букет, който лично набрах за теб и който не може да се сравни с теб по красота, показва откровено чувствата ми към теб. Виж макът как е отворил розови, червени устни, несравнимо по-хубави са твоите. Погледни маргаритите, как се усмихват, но естествено твоята усмивка ме кара да се разтопя... Има защо, защото друга като нея няма...! Красотата на полски цветя бледнее пред твоя лик, косите ти, са по меки и от най-мекия мъх; ръцете ти не са като бодлите на розите, знаят да милват...

Слуша Гичето слуша.  Взе букета, сложи го във вазичката на тоалетката стояща до вратата, засмя се и каза:

-От къде си го научил всичко това? Коя книга прочете?

-Нямах време за книги! Просто срещнах приятел, който ме ориентира в романтиката...

-Май добър ученик ще излезе от теб! –каза Гичето и като се хвърли този път самата тя на врата на Николайчо, го придърпа навътре към хола, където самотен дивана, оцелял все още със здрави пружини, тихо ги очакваше.

В.Софин




Няма коментари:

Публикуване на коментар