Много често сам се питам, къде остана онова славно време,
когато бях прохождащ ученик. Виждам добре класната стая, печката на кюмюр,
чиновете, учителката и всички от класа, зяпнали тогава, черната дъска с написаните
букви от азбуката на нея...
-Коя е тази буква? –питаше любопитна класната ни учителка, наречена
"другарка" по-онова време и показваше пред детските ни усмивки - „А“.
Някои по будни от нас веднага отвръщаха вкупом, а други
свити още не прогледнали, засрамено навеждаха глави и мълчаха.
-Кажете ми думички с тази буква? –продължаваше учителката да
обработва зелените ни още не узрели главици.
Почвахме да мислим съсредоточено и всеки досетил се скачаше
и весело пред всички ни изникваше първо „Агнето“. С имената беше по- лесно:
Антон, Ани, Ангел, Александър.
По не досетливите от
класа въртяха опулено очи и търсеха някаква помощ отвън през прозореца в двора,
където от по горните класове батковци
играеха футбол, а какичките народна топка.
Тогава другарката учителка
вадеше картинки и ни ставаше много по лесно да познаем предметите и
разберем Буквата.
-Да това е чанта! – реагирахме веднага ние. - Това молив, учебник, тетрадка, мама и
татко.
Едва посвикнали с буквите, цифрите изскочиха бягащо пред нас.
Изненадващо объркаха детският ни
мозък. Виждам още сметалото, шарените
малки пластмасови клечки с които прибавяхме и изваждахме. Правехме го толкова
задълбочено, сякаш наистина разбирахме от непонятната ни тогава математика.
Всеки ученик имаше комплект от пластмасови
цифри, които беше длъжен да запомни.
Отначало хич не ни и беше ясно, как така две и две прави
четири, и защо трябва да е толкова, а не да речем, пет или шест, та даже и три...
Търпелива до безкрайност другарката учителка ни обясняваше с
усмивка всичко и тайните по-лека лека, падаха пред нас като зрели круши.
Сигурно ставаше така, защото натежавахме от знания. Колкото повече научавахме,
толкова по любопитни ставахме.
Естествено не всички
бяха достатъчно будни. Тия с по-бавното мислене, предъвкваха нещата едно по
едно, преглъщаха сякаш неподходящо ястие. В крайна сметка всички успяхме да
усетим магията извираща от азбуката и естествено математиката, която омагьоса някои от
нас.
Тържеството на
буквите в края на втори срок...! Букети на признателност към учителката!
Всеки от нас с корона от картон. Всеки с нарисувана главна
буква на нея. Късметлиите носеха гордо първата от името си. Но всеки не можеше
да се перчи с нея, защото две Иванки и двама Васковци, нямаше как да мъкнат
гордо една и съща буква.
Щастлив бях да разбера,
че на моята корона от картон се мъдреше буквата „Щ“. Все пак нали думичката
щастие почва именно с нея.
Родителите седяха
на чиновете и ни гледаха с умиление. По-чувствителните майки дори успяха да
обършат по няколко внезапно пристигнали щастливи сълзи. Ние горди с наученото
рецитирахме. Всеки казваше буквата която стоеше на короната му и стихче
измислено за нея.
Празнично настроение! Весели детски усмивки! Щастливо
разплакани майки!
Всичко това е все още пред мен, стои омагьосано въпреки
изминалото без пощада време в сърцето. Зная че мигът е избягал, но така също
разбирам, че е и останал мил в мен завинаги.
После какво?
Първата книга с
цветни илюстрации за „Фреди мравката“. Библиотеката където ходя опиянен от
буквите от написаното слово в книгите събрали цялата мъдрост на света...
За доброто и злото,
за това как да бъдем добри, да се научим да живеем заедно!
Хубав сън, който днес уви не се сбъдва, защото забравихме
правилото, че не ние самите сме важни, а всички живи твари на Земята. Цялата
планета е наш постоянен дом и тя не иска да ни вижда с фалшиви усмивки и купени
чувства. Важна и ще си остана така и за в бъдеще любовта и Природата. Всичко
друго, като пари, власт и злоба бледнеят пред истината за хубав живот.
Уви! Знам, че звучи
утопично. Все пак да бъдем повече хора, отколкото зверове един за друг...
В.СОФИН 
Няма коментари:
Публикуване на коментар