Без спомени!

Времето нехаеше за моите спомени. Не разбираше скъпите за мен неща. Пусна без капка  милост в мен отровните си пипала. Бръкна болезнено в мозъка ми и започна да изтрива събраната през годините на щастие, тъги и страдания, информация.

   Обзет от желание за борба гълтам хапчета, които крещят в мен неистово с желание да ми помогнат. Уви! Времето пренебрегва мощта на лекарствените, добре изпитани средства и продължава злобно да дълбае със свредел паметта ми. Пристрастен опитвам  уплашен  днес кафето. Помага ми малко, след като го гълтам още топло. След него отново нищо не помня.

   Стигам до там, че вече безизразно гледам през прозореца отвън. Все още се сещам, че има такъв в стаята ми, защото сутрин зората ме облива там с усмивка. И сега зяпам там. Виждам някакъв непознат за мен човечец, който спира пред входната ми врата и натиска звънеца с цел да го счупи. Събудени ушите ми писват от настоятелния тормоз на който са подложени.

 Отварям. Все още се чудя. Да но човечеца срещу ми, не. Назовава ме по име, което не помня. Знае кой съм и ме гледа откровено, право в очите.

-Какво искаш Вуте? –това беше първото нещо, което не въздържано устата ми, избълва.

-Вуте? –озадачен зяпва в мен човечецът, почти обиден от грубото ми отношение.

-Е! Добре де! Кажете, моля какво искате господине?

Това което току що му казвам го разстрои още повече.

-Господине? –повторя той думите ми, и сякаш пред мен проговоря папагал.

Не издържам папагалско то му поведение и отново го питам:

-Добре де! Кой си?

--Кой си!? –сякаш ехото ми отвърна,а не Вуте както го назовавам.

-Така като те гледам, мязаш на папагал! –нападам го без церемонно аз, заел отбрана пред входната врата.

Вместо да отвърне на удара под кръста, човечецът почти изпява извинително  думите:

-Коле, защо ми приказваш на вие?

-Коле? –сега беше мой ред, да се озадача.

-Кой е Коле? –задавам му въпрос подозирайки, че може би аз нося името на свети Николай, което не помня.

-Ти бе! Ти си Коле!

-Познаваме ли се? –питам го аз.

-Има си хас!  -обижда се за сетен път човечецът пред мен. –Аз съм съседът ти Витан! Живея отсреща точно срещу теб от другата страна на улицата.

Правя учудена физиономия, доказваща, че съм го познал. Все пак една благородна лъжа е за пред почитане, вместо да се изложа отново. Затова като го зяпвам сякаш просветлен крещя в лицето му думите:

-Витане! Ти ли си бе? Така кажи, за малко да не те позная с тази прическа. Я много си отслабнал... Ще прощаваш значи, че те нарекох Вуте. Аз само за майтап... И какво те носи насам приятелю?

-Виж Коле! Знам, че имаш моторна резачка. Трябва ми за крушата в двора. Изсъхнала е, трябва да я резна...

-Резачка? – свивам озадачен рамене. –Имам ли такава?

-Имаш, как да нямаш! Нали я държиш заключена в гаража си?

-Виж ти! Оказва се, че и гараж имам. –слисан клатя невярващо глава.

-Добре ли си Коле? –пита ме човечецът, така ще го наричам пак, защото името му отново ми избяга от базата данни, съхранени в мозъка ми.

Ухилвам се срещу му, показвайки най добрата си форма и нагло му заявявам:

-Повече от добре! Сигурно е от хапчетата. Нищо не помня. А трябва ли? –зяпвам в съседа чието лице се смалява пред моето от учудване.

-Трябва! Защото кой сега по-дяволите, ще ми даде резачката?  

Усети трагично положението ми човечеца, и пита:

-Ключа за гаража, да знаеш къде е?

-Знам ли го, къде се е скрил! – повдигам рамене озадачен и се сещам, че на панталона ми има джобове. При това се оказват цели два. Щастието ми се усмихва, когато невярващо ръката ми измъква ключ.

-Това ли е? –питам човечецът пред мен.

-Точно този е. –потвърждава унило той и добавя:

-Много добре знаеш, нали често ми го даваш?

-Знам ли!? Нищо не знам, но щом знаеш ти обслужвай се сам. - Казвам му това и  връчвам ключа в не търпеливите, негови ръце. Затварям уплашен вратата и се запътвам към прозореца в стаята , който ме очаква с голямо нетърпение. Имаш май защо?  Иска да видя нещо.

    Зяпвам невиждащ нищо от ставащото вън, машинално протягам ръка към изстиналото направено кафе гълтам го набързо и идвам на себе си с озадачена физиономия питащ се:

„Кой съм аз по-дяволите? Николай ли? Едва ли! Щом не помня.“

   След особен задълбочен анализ в бедната ми глава възниква мисъл. Идеята изгрява пред мен, като слънчев лъч пробил мрака на гъста гора. Изглежда се оказвам, че не съм нищо друго освен полуизтрит спомен, останал от Времето, което не щадеше никога, никого.

В.СОФИН