Пролетта в
ганчовото село закъсняваше. Щъркелите отдавна бяха дошли и тракаха унило
клюнове за хубаво време, което липсваше. От време на време дори прехвърчаше
снежинка в доказателство, че зимата трудно отстъпва от заетите позиции.
Усетил накъде духа вятъра Ганчо реши да отстъпи, но в
благо приятна пролетна обстановка. И не толкова той, колкото неговата мила Галя,
която отдавна бе решила да сгреят телата си в минералния извор на Сапарева
Баня.
Навлекли зимни дрехи,
усукани като копринени буби, сякаш бе януари, а не началото на април двамата
наши стари познайници чакаха автобуса на спирката. И когато той се зададе от
завоя, бяха приятно изненадани. Вместо редовният вечно чупещ се на пътя
автобус, ги очакваше голям и приличен. Голям защото гладен можеше да погълне
много повече пътници, да ги сгрее и дори да ги закара безпрепятствено до
местонахождението на всички желаещи да се повозят с него.
Ганчо не пропусна
да се възползва от удобствата вътре. Беше едва средата на седмицата и пътници
почти липсваха. Освен Ганчо и Галя в автобуса имаше още петима желаещи да се
махнат от зимата на топло. С вече придобито пролетно настроение нашият човек
зарадван разбра, че шофьора на возилото е млад човек, а не минало годишният,
който ги ощави с по-скъпи билети. Автобусът щракна нетърпеливо вратите и като
изръмжа почти враждебно на времето, което не спираше да се подиграва с
чувствата на хората, потегли плавно към Сапарева Баня. Големият сак на Ганчо
натъпкан догоре с дрехите на Галя седеше свойски разположен от другата страна
на пътеката и се наслаждаваше на комфорта осигурил му специално място близо до
потъналият в блажен сън стопанин.
С наблюдател ни вечно любопитни очи Галя
установи, че младият шофьор чието име не и бе известно, беше закрепил отпред на
стъклото на автобуса малко снежно човече, което почти усмихнато с тон от
времето отвън се поклащаше доволно. Освен него там блестеше и малко но
достатъчно голямо за сърцето, българско трицветно знаменце. Компания пък и на
двете неща правеше интересна декоративна подкова, търсеща щастие и късмет за
всички пътници.
Доволен от почти
домашната обстановка вътре Ганчо задрема. Почти бе на път да се изсули от
седалката, но вечно дебнещата го тигрица Галя го дръпна за яката и не му даде
да избяга.
Когато доволните
им физиономии цъфнаха в Сапарева Баня също като джанките и другите плодни
дървета там двамата разбраха, че пролетта наистина е дошла. Вярно Ганчо не видя
щъркели, но за сметка на това установи колко много мартеници украсяваха
дърветата при гейзера, който съвсем доволен от гледката пък, не забравяше да
изпуска пара към навъсеното небе скрило
слънцето.
След настаняването в хотела в който далновидно Галя беше
направила резервация, двамата нетърпеливо смъкнаха дрехите си и като навлякоха
банските, скриха наедрелите от
годините тела в чисти хавлии. После
бързо се отправиха към вътрешния басейн. Естествено водата в него ги приветства
мило с добре дошли и прибра събраният им през зимата студ, като ги стопли
толкова много, че Ганчо обзет от мечти заспа. Така и не усети колко обиколки
Галя навъртя в басейна. Той вече сънуваше. Беше отново онова малко сополиво
хлапе, което майка му хранеше. Тъкмо и
отказваше ревящ филията намазана с мас, когато ненадейно остра болка прониза и
двете му уши. Устата му слисано изплю заедно със събраната вода думите: „Защо
мале?“ и пред ганчовият поглед се материализира не друг а Галя, която
свое временно бе ликвидирала опасността от удавяне.
-Човек не може да те остави и за секунда! –погледна го
обвиняващо жена му и добави, че се е превърнал в едно голямо дете, което вечно
ще се нуждае от нейната помощ.
Естествено бе Ганчо
да не се съгласи с казаното но замълча, защото го боляха дръпнати ушите. Та
къде ли другаде да го хване Галя? Почти изцяло олисялата му глава блестеше мокра от водата. Отказа да
спори с нея, но недоволното му сумтене прозвучало в салона където топла водата
вдигаше пара впечатли други гости, които тъкмо нахлуваха свличайки хавлиите си
в басейна. Почти изтощен до крайност Ганчо успя да стигне до хотелската стая и
притесни леглото с теглото си.
Двамата с Галя
решиха да посетят в близост ресторант, където сервираха любимото им ястие,
шкембе чорба и естествено чеснова добре приготвена на вкус пърленка.
След като се порови
достатъчно дълго в предложеното от сервитьорката меню и не можа да открие
желаното за обяд Ганчо бе на път да остане гладен. Галя бе изсърбала шкембето и
нахапала пърленката, а той само въртеше безпомощно очи като изгубено теле сред
полето и така и нищо не си и поръча. Ако не го беше сторила жена му като нищо
можеше и да си умре гладен на масата, чиято чиста покривка отдавна го гледаше с
укор. Доволен от бързите решения на Галя, Ганчо успя все пак да си поръча бира,
докато му приготвяха ястието.
Веднага след
обилното хранене двамата се разходиха в близкия парк, който носеше гордо името
на един от нашите български писатели Николай Хайтов. Любопитен палаш се
приближи до двамата, подуши ги, погледна ги мило в очите и кат видя, че не му
дадоха нищо друго освен усмивките си пое в известна само нему посока.
Едва стъпиха на една
улица, когато друг четириног любимец тръгна с тях. Ганчо мислеше, че кучето се е
заблудило, но винаги когато спираха за малко и то спираше, като ги изчакваше да
продължат разходката си. Успяха да запалят за здраве свещички в близка църква.
Верен на своя пост песът ги изчака и дори придружи до хотела, където пред контейнера
с боклук улична котка се гощаваше с част от изхвърлената не доизядена закуска.
Кучето дори не изръмжа, но писаната бързо схванала положението скочи отгоре на
оградата и загледа ядосано отнелия плячката и.
Видели достатъчно от
ставащото на улицата Ганчо и Галя се прибраха в хотела и отново се мушнаха в
басейна на топло, където двама оказаха се от Македония вече ги бяха преварили.
Отвън плисна дъжд и намокри сухото шосе по-което постоянно и
в двете посоки сновяха не прекъснато коли. Няколко капки паднаха през отворените
горе високо прозорци и се устремиха върху олисялото теме на Ганчо, който
зиморничаво ги отърси и се премести в джакузито където Галя беше във възторг от
мехурчетата въздух плъзнали буйно и танцуващи неукротими във вихъра си.
Точен като часовник
изтърпял тридесет минутните ударите на водните целувки нашият почиващ се
устреми към леглото си, което го посрещна с въздишка не за друго а заради
особената тежест на теглото му.
На другата сутрин
рано след къпане поеха за петъчния вестник на Ганчо. Веднага след това решиха
да се разходят в посока Паничище. Хванаха горския път който ги водеше нагоре
право в лоното на планината. По пътя успяха да наберат горски букет от иглика и
кукуряк. Унесени в приказки не усетиха как времето от два часа и половина
изтече и стигнаха дори без да разберат до комплекса Паничище. Пред учудените им
физиономии ведно със стари почивни станции се пръкнаха и нови хотели, които
точно в тоя момент търпяха довършителни операции от страна на особено усърдни работници. Тук там останал от
зимата сняг показваше, на Ганчо, че с Галя са високо в планината. И за да
разберат истината неочаквано застудя. Слънцето което и преди срамежливо
показваше муцуната си сега се скри окончателно. Отстъпи мястото на сняг, който
заваля и студът принуди двамата приключенци да поемат обратно към Сапарева Баня
и басейна с минерална вода. След огромни усилия положени от Ганчо и Галя, които
трябваше да преодолеят пътя по шосето, тъй като горският бе плувнал в кал,
най-после стигнаха до хотела си. Окъснели за обяда пътем взеха от магазина
закуски с които вдъхнаха кураж в изморените си от ходене тела. А когато и
басейна ги приветства с топлата си сгряваща усмивка двамата нямаше какво повече
да желаят.
Трите дни на идилия
обаче свършиха и отново недоволното сумтене на Ганчо се разнесе из коридорите
на хотела, който мъкнеше тежкия сак в посока към вкъщи.
Въпреки всичко на двамата
им стана ясно, че приключенията обединяват духа, сплотяват семейството и е
необходимо често да се правят. Това наистина е хубаво но някой все пак трябва и
да ходи на работа. Така че, сумтенето на нашия Ганчо прозвучало като довиждане
поне от тази си страна си заслужаваше мрънкането. Зяпнал жалостиво към града с
който се разделяше сякаш отритнала го любовница, Ганчо избърса две колебливо
стекли се сълзи по-страните му и като се прокашля за последен път скочи в
автобуса, който ги върна към студа и зимата, която обещаваше да не свършва
скоро.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар