ВИНОВНИЦАТА

         
        За срещата виновница се оказа пейката с изглед към морето.

Неочаквано за вас самият, там близо до вечно недоволно мърдащите се вълни разбиващи се в скалите долу, горе високо на брега срещнахте любовта на живота си. Когато я видяхте за първи път, нищо не трепна в душата ви. Бяхте недоволен, ядосан почти. Някаква градска според вас повлекана, дете във вашите очи, окупирала вашата пейка...

  Истинска мърла, както вие споделихте още същата вечер на бира с приятел.

     Същото момиче, което изгонихте от морския бряг тогава, сега отново беше тук. Да точно там на високият бряг, на вашата пейка седеше отново вперило развълнуван поглед в морето, следеше крясъка на чайките плуващи високо в небето, зяпаше въодушевено плясъка на вълните целуващи с грубост скалите, които като верен страж пазеха от по нататъшно посегателство благодарна сушата.

 Всяка сутрин вие идвате тук. При пейката лично направена с любов от ръцете ви. Тя наскоро бе боядисана и дори си направихте труда, да я циментирате, за да не избяга от порива на вятъра играещ, често на морския бряг. Ядосан отново, вие почти ядовит изплюхте въпрос, вперил поглед в девичите очи.

-Какво правите тука? –нападнахте момичето  грубо с мъжкия си добре оформен глас.

-Нищо! –отвърна смутена девойката и скочи чевръсто от пейката, която почти поруменя от вълнение.

-Разглеждам... –добави тя и дръпна надолу басмената си рокля на сини цветя, която местният бриз закачливо бе вдигнал за да покаже пред вас невярващ още, необикновените и прелестни колене.

-А...! Да! Разглеждате? –отвърнахте вие също внезапно смутен. Явно го сторихте от младостта разкрила се пред вас. Въпреки това предателски устата ви почти изплющя с ярост думите:

-Пейката е моя! Аз съм я направил с ей тия две ръце... А вие госпожице, не знам още името ви... Идвате тука и се нанасяте, сякаш е ваша собственост!

-Няма да ви я изям я...! Какво толкова е станало? –изрепчи се също докачена девойката и розовите и страни се оцветиха алено. Лицето и прелестно се смръщи, веждите, ах тия сладки вежди, се повдигнаха съвсем ядосани и то с право; очите и два синьо сиви гълъба се втренчиха във вас заканително, и дори нацупените розови устни се разтвориха обидени.  Вие видяхте впечатлен перлените зъби на момичето, които  криеха от показ срамежлив, но все пак достатъчно остър език. Малките изящни ръце се вдигнаха към вас, двете юмручета, почти детски се свиха срещу вас и „мърлата“, както преди я бяхте определили, бе готова да ви смеля от бой.

  Изненадан от положението отстъпихте назад и  малко оставаше да литнете долу върху скалите които обидени от видяното зашумяха по-силно, чайките закрещяха, а вятърът почти изплю зад вас думите: „Внимавайте!“

     Преценила ситуацията като отчайваща девойката, дете почти, разтвори свитите яростно юмруци протегна ръка и ви улови за дрехата, която за ваш късмет се оказа достатъчно здрава за да ви задържи.

-Чакайте! Къде хукнахте? –усмихна се щастливо тя, спасила неочаквано вашия живот.

-Ами аз... –Смутулевихте вие и добавихте:

-Извинявай! По-природа не съм груб, не закачам никого, но оня ден едни хлапетии седяха на пейката и ето тук... Вижте! Тука са оставили инициалите си... Просто помислих...

-Няма нужда да ми казвате! –прекъсна ви момичето и докато се усетите ви погали нежно с името си.

-Галина! А вие?

-Аз какво...? – този път в алено се оцветиха вашите бузи и дори погледът ви смутен от девичите очи се отклони към морето, което утихнало почти, следеше тази сцена с любопитство.

-Името ви! Как се казвате?

-Ами...! Как се казвам? –толкова смутен почти забравил името си вие казахте:

-Да помисля... Сетих се! Приятно ми е Боян!

-И какво правите освен да седите тука на пейката? –попита ви Галина.

-Бягам! Спортист съм! Ориентиране. Всеки ден тренировка. Тука след това, почивам на пейката и гледам морето... Мечтая, какво друго?

-И за какво мечтаете, ако не е тайна разбира се?

-За нови успехи в спорта... –отвърнахте смутен донякъде от синьо сивите очи на момичето вперени във вас с любопитство.

-Само за това? –продължи тя уверено нападението си.

-Е и за момиче... –предадохте се вие, но после незнайно откъде безсрамно вашият език добави уверено:

-Мисля, че я срещнах!

-Къде?

-Ами вие...

-Какво аз? –учудено но вече знаеща ви запита момичето.

-Мисля, че това си ти! –преминахте в настъпление вие. Какво ще кажете?

-Не сте ли много нахален?

-Аз нахален? А кой седеше на пейката ми тази сутрин? При това без разрешение! –усмихнахте се вие, усетил топлината на двете девичи очи вперени закачливо във вас.

-Нали станах! –отвърна тя.

-Ами щом сте станали тогава какво ще кажеш, да те накажа като те поканя на кафе или чай наблизо... не за друго а за да ти разкажа за спортните си подвизи...  Пък и да не забравя... Спаси ми живота! Длъжник съм ти! –опипахте почвата  и вече мислехте, че ще ви откажат. Вместо това момичето каза:

-Какво пък! Имам още час на разположение. Да пием!

Слънцето видяло също станалото, внезапно изскочи високо на хоризонта, хвърли усмихнати  лъчи върху морето, брега, чайките и пейката. Пейката, която се оказа виновница за срещата на първата любов!

В.СОФИН