Бащина признателност

       Все още не зная...! Не разбирам как така споменът е залегнал дълбоко в съзнанието ми. Стои там ревниво пази изживяното и в някакъв определен от него момент избухва осезаемо, като тапа от шампанско.

   Баща ми...! Неговите думи...! Блъскат , удрят в мен...! Изречени някога на ливадата в която косим тревата. По-скоро той вършеше това, докато аз неукият се учех. Определено не ми се получаваше, защото много скоро на дланите ми изскачаха мазоли. Стисках здраво косата мислех, че ще я изпусна. Видял тогава гримасата ми, баща ми ме изпращаше за вода.

-Върви сине! Донеси ми вода...!

-От къде татко? –питах го аз и той вперил очи в далечината ми показваше един хълм.

-Когато изкачиш ей онова високото и погледнеш от там надолу, ще видиш дерето...! Спускаш се и няма как да не забележиш кладенчето...

-Ами ако го пропусна? И не го видя!? –зададох му тогава наивно въпрос.

-Не се тревожи! Няма да го пропуснеш. В дерето има голяма бука и именно там долу в основата и, се намира кладенчето.

-Защо там, а не другаде? –продължих да отнемам от безценното тогава, време на баща ми.

-Не си ли чул, че водата се крие под буките. Те я съхраняват ревниво. Пазят я като скъперници разбрали кое е най голямото богатство. Виж под боровете няма. Защото те са вечно жадни и поглъщат, всичката вода, само за себе си.

      След обясненията на баща ми, припвах усърдно нагоре към хълма и скоро откривах кладенчето и буката, която от високо наблюдаваше действията ми. Пълнех манерката, която бързо се изпотяваше в жегата от ледения дъх на водата...

          Образуваха се капки, които докато пристигнех при ливадата, където баща ми се трудеше с косата, се бяха изпарили. Слънцето безмилостно пиеше всяка влага попаднала под жадните му лъчи. Щастлив, че все пак мога с нещо да помогна подавах пълната манерка на баща ми. Докато той отпиваше от нея бавно и с наслада, аз се вглеждах в него. Съзирах няколко капки от водата как се изплъзваха от устата му, политаха  по – загорялата му от слънцето шия и бягаха надолу, където бързо се криеха в ризата на сини квадратчета.

  Внезапно докоснал мислено този спомен дочух в ушите си някогашните думи прозвучали от бащината уста:

-Така сине! Благодаря ти за студената кладенчова вода. Сега, докато съм жив и мога да я пия с наслада. С наслада синко, защото ти ми я донесе. Някога когато вече няма да съм до теб, и да ми носиш вода там на гроба ми, колкото и да го поливаш и сълзи да рониш, нищо няма да усетя... Свежестта на водата, да почувствам милите ти очи, които ме гледат, докато я поглъщам...!

  Внезапно няколко предателски сълзи се търколиха долу върху още не окосената изцяло трева в ливадата, където няколко трудолюбиви мравки мъкнеха товар. Те се раздаваха изцяло за благополучието  на мравуняка си. Изведнъж бях ухапан от една.  Ненадейно за мен разтворих очите си, които бяха пълни със сълзи, а възглавницата мокра.

  Съпругата събудена от хлипането ми, докато спях помислила, че сънувам кошмар и ме бе ощипала.

  Сънят в който беше баща ми и аз се изпари мигновено... Въпреки това споменът остана да ме измъчва. Той и сега е тук в сърцето, което тогава тръпнеше от радост от усмивката на баща ми, от стичащите се по брадичката му бисерни капчици вода и Слънцето, надничащо любопитно с лъчите си мушнало нос в нашите човешки дела. А те бяха и досега си остават, синовна любов и бащина признателност!

В.СОФИН