Просто Себе си!

Познавам го отскоро.Неговата максима: „Аз съм си аз и никой друг! -ми се стори интересна. Какво значи, човек да прилича на някого? Всеки прилича, поне визуално на някой. Но да бъдеш себе си и никой друг, да си различен, това разбира се е рядкост. Такъв скромен индивид се разбира с другите хора, но те не могат да вникнат в душата му и да почувстват, какъв е той. Вижда им се странен в изказванията си, че не иска да го оприличават с някого.

 Когато го видях в кухнята, как стоически приготвя гозбите и колко храбро се справя с всяка възникнала ситуация там, ми стана ясно, че пред мен е човек с непредсказуеми качества. Тъкмо бях седнал да обядвам, когато Вальо мина покрай мен и заяви с тон нетърпящ възражение, че никога не би прекъснал манипулацията на вилицата и ножа в чинията ми с думите: „Добър апетит”или „Наздраве”. Не го правеше от неуважение, а защото когато човек обядва или вечеря самостоятелно и без другар, мисълта му е заета неизвестно с какво. Ако в ушите му пристигнат традиционните реплики с пожелания за ядене, той би могъл да изпадне в стрес и дори да се задави.

Когато на този мой колега и приятел се опитах да му обясня нещо, той с усмивка неподлежаща на критика ми каза:

-Аз уча ли ти, как да работиш?

Естествено нямах отговор на въпроса му и млъкнах с полуотворена, недоизказана уста.

Вечер, когато му се налага да чака за работа превозното средство Вальо стои отстрани на спирката и пуши нервно цигара.

„Пак трябва да се бачка!”-мисли той и проклина, системата която го принуждава по всяко време да е в готовност. Почти е  изпушил цигарата, когато неумолим превоза за Боровец пристига. Вальо търпеливо изчаква колегите да се натоварят и да кажат традиционната реплика: „Добър ден!”, която смущава ушите на седящите вече вътре и после мълчаливо заема любимото си място, най- отзад на последната седалка. Притеснен е мисли, как ще премине вечерта му. Знае че пак трябва да се раздава безрезервно и всичко това до болка познато, понякога му омръзва и дори идва в повече.

Докато печката подгрява шкембе чорбата на моя милост портиера Вальо споделя в ушите ми, че разказ когато се пише, трябва мисъл, усет чувство. После продължава вдъхновен от гозбите в кухнята:

-То и стар боб да се свари, пак е нужен чалъм!

Така е разбира се, съгласявам се с него. На човек е нужно усет, кога да се усмихне, намръщи или кихне, ако е необходимо дори да се изкашля с тон нетърпящ възражение.

В очите на колегите ми, явно Вальо е интересен индивид, който е странен в изказването си, че е такъв какъвто е, и не желае да бъде поредното изтъркано клише. Защото всеки знае, клишето бързо омръзва на всички. Понякога показва реакции с които успява да учуди, дори себе си. Усмивката му казва на всеослушание, че това е той Вальо и никой друг. Смаяни колегите вътре в кухнята също се усмихват. Разликата е, че той знае защо го прави, докато другите около него не. Ясно ми става, че Вальо не обича да се подава на провокации. Някой да му казва, какво да се прави. Решава сам, какво ще бъде. Дали наляво или в дясно, понякога дори той самия не знае. Важното е да е различно. Нещо, което колегите дори не са помислили, че може да стане. Точно с това разбира се, Вальо успява да ги впечатли. С лична индивидуалност, която явно липсва при повечето хора. И точно тук накрая, неизвестно как, ме спохожда мисъл: „ Всеки е някой, но някой е повече от другите, защото е просто, себе си!”

В.СОФИН