За особените чувства събрани в сърцето

    Много съм видял от белия свят, но и доста не съм.

Прочел съм стотици книги. Но и много от тях не съм дочел.

Пил съм хубава ракия. Но не винаги съм я допивал.

Ухажвал съм жени, но не съм стигал до края...!

Открадвал съм целувки, които не винаги са били сладки, защото не са,  се оказали споделени.

Лъгал съм, когато е било просто необходимо, но не съм се гордял с това.

Плакал съм, но не пред хора. Встрани, когато не винаги съм бил разбиран от тях.

Не съм обиждал. Обиждали са ме. Не винаги с право, но не мразя тези, които са ми го сторили.

Не съм убивал хора, но въпреки това, отнемал съм животи...

Блясъкът в очите гасне, сърцето спира да бие, а моето забързано тича уплашено от сторения грях.

Псувал съм. По скоро съдбата, отколкото някой друг.

Макар да съм печелил от тотото, това не ми е доставяло радост,  като някоя интересно прочетена книга.

Изпускал съм не съзнателно наивно, излишни думи, които после са се връщали при мен, като бумеранг.

Едно единствено ме терзае на белия свят. Дали пък все пак, не съм живял напразно?

Въпреки посадената бреза от мен.

Въпреки любовта ми към хората.

Въпреки децата ми, които съм възпитал в обич към другите.

Въпреки Природата, която обичам повече от себе си.

Въпреки чувствата ми към любимата жена.

Дали...?

Не бих могъл да зная това.

     Но въпреки всичко в гърдите ми бие сърце, което знае да обича, да се свива под ударите на съдбата и да понесе толкова отрова, колкото му е дадена в излишък.

  Защото стореното от нас остава, мислите ни са винаги грешни, а човекът е просто човек, когато разбере именно това!

В.СОФИН