Вечно гладното Метро

     Голямо натискане пада в столичното Метро. Не мога да се начудя, колко гладно е то. Храни се с пътници. Гледам очарован по-спирките. Повечето хора стоят и чакат с отегчени физиономии да бъдат излапани. Предали са се! Вярно някои проявяват живец, като се опитват да четат нещо. Други гледат безучастно. По-хитрите сиреч младите, не губят време, а намират начин за себе си, като разменят, въодушевено целувки. Прегръдки също не липсват. Но ето, че сърдито от тъмния тунел, се задава гладното Метро. Всички бързат да бъдат захапани от него.

  Оказва се обаче, че има вече, изсмукани, обработени и пред погледа ми биват изплюти. Вместо нещастни физиономии виждам хората някак си ободрени, защото хукват към изходите на свобода. Всеки по-задачи, крачи! Или пък, кой ги знае? Може да има и уплашени, които наистина мислеха, ще ще бъдат изядени без остатък!?

   Само до преди миг и от двете страни на спирките кипеше, живот. В един определен момент, когато доволно от улова си Метрото се отдалечи в тунела и ръмжейки доволно пое на път, перонът опустя. Съвсем празно и от двете страни. Стърчи уплашен само, моя милост, изпуснал възможността да бъде глътнат. Едва си го бях помислил това и ето, че отново и от двете различни посоки на стълбите, които са съпричастни към Метрото, пускат нищо не подозиращи нови, не обработени пътници. Пак виждам същата картинка. Погледи безучастни, прегръдки страстни. Разгръщат се вестници, други зяпат в монтирани заместници. Монитори, които бълват реклами и обработват хората допълнително с глупости, които не ги интересуват. Всички са в очакване! И аз също, треперя вътрешно.

  И ето застрашително се задава с бръмчене вечно гладното Метро.  Нещо трепва в душите на пътниците. Бързат като ужилени. Едва отворили се автоматично вратите и всички хукват жертвоготовни, необрабатени вътре.

Скачам, предал се напълно и аз, страхливият пътник.

„Вратите се затварят“ – стигна миловиден женски глас до мен и  Метрото доволно, че е взело плячка, ръмжейки потегли към следващата спирка.

   Зяпам в пътниците. Не го правя директно. Току виж някой се обидил и тръгнал да избива зъбите ми. Гледам в стъклото отстрани, което разкрива интересни неща. Някои от пътниците, дремят, други тихичко говорят, пак се четат вестници, разлистват се книги, места по-някога седящи се отстъпват на дами или по-стари хора. Просто приказка, която трябва да се види с очи и почувства, там където други нямат поглед, сърцето.

   Внезапно ушите ми улавят гласът на жената съобщаваща спирката. Оказва се моята. Н Д К! Панаир на книгата!

    Нетърпелив изскачам освежен, обработен от Метрото и изплют на въздух свободен, хуквам ободрен към книгите и следващото приключение, което ме очаква!

В.СОФИН