четвъртък, 27 ноември 2014 г.

"ЛЕГЕТО!"



За сетен път ръката ми не издържа и се впусна в спомена. За времето отдавна минало, но все още не успяло да избяга. За времето, тук близо до моето сърце, което постоянно мъчи мисълта ми.
От баща си съм слушал, че в Самоков, някога широкото място между улиците „Отец Паисий”, „Захари Хаджигюров”и „Захари Зограф”е било център на града с името „Легето”.  По онова време, когато бях малък, на един от ъглите съществуваше детска градина. Казвам имаше, защото днес сградата е изоставена и времето безжалостно руши каквото е останало.  Когато минавам днес от там спомена ме озарява. Някога и аз я посещавах. Беше толкова весело!  Всяка сутрин бях хващан здраво в майчините, нежни ръце и пешком отвеждан там. Веднъж реших, че там не ми е интересно, защото винаги след обяда се мъчеха да ме сложат да спя. Не бях свикнал на такова отношение, и детският ми мозък се противопоставяше. Лежах, въртях се в креватчето си и все гледах към играчките. Понякога ми излизаше късмета, защото ме оставяха да се ровя сред тях, докато другарите ми спяха. Но друг път, строга лелка на смяна ме мъчеше, като не даваше на крехката ми особа да изпълзи от детското креватче. Тогава взех, че се опълчих на майка си, като открито и заявих, че не искам да ходя на детска градина. Тя ми отвърна, че така трябвало и приключи диалога. Видяла бе, че все още съм против и ме заплаши с измислената версия за „Торбалан”. Каза ми, че долу под стълбите, където беше склад и миришеше на тютюн, живеел някой си на име чичо Бухор, който слага всички непослушни деца в чувала си и ги отнася неизвестно къде. Когато чувах тази история аз преставах с хленченето си и здравата майчина ръка ме оставяше с успех в детския дом.
Веднъж, когато все още имах честа да бъда там, близо до нас една къща се запали. Това беше, така наречената днес „Стара къща”, която днес е механа и се намира на улица „Захари Зограф”срещу църквата над „Легето”. Някой беше видял сеещият се безпрепятствено дим и една от лелките, които ни гледаха, като писани яйца се обади, по телефона,  веднага на пожарната. Тя пристигна недоволно виеща и потуши с бързина огъня.  „Старата къща”тогава бе цялата в сажди и опушена, но все пак оцеляла.
Сега когато пиша за онова време си спомних. Бях в първи клас и посещавах близкото до „Легето” училище „Кирил и Методий.” През голямото междучасие с моите съученици идвахме при сладкарница с име –„Незабравка”.  Дали заради името и но, аз не съм я забравил, защото когато имахме стотинки в джоба си, купувахме вафли, всяка от които струваше едва пет стотинки. Сладкарницата се намираше в края на улица „Захари Зограф”,където на „Легето” с късмет се срещаше с друга носеща името на „Захари Хаджигюров.”В посока четвърти квартал или така познатия на всички самоковци „Гробищаро” съвсем близо до „Легето”, стара кръчма с името „Персо”успешно утоляваше жаждата вечер на завръщащи се от работа мъже. Спомням си, че точно срещу сладкарницата „Незабравка имаше дори, малка книжарница.  От нея като малък купих първата си книга струваща едва четиридесет стотинки.  Тогава трябваше да гладувам четири дни, докато нетърпеливите мои детски ръце я докоснат. Всеки ден, получавах по двадесет стотинки за закуска. След като си купех кифла струваща символично десет стотинки ми оставаха още толкова. Затова и успях, събирайки пари да разлистя книгата и да усетя магията написана там. Незабравимо време!  На успоредната улица с името на „Отец Паисий”съществуваше бакалия за хранителни стоки.До нея, аптека предлагаше илачи на почувствали се болни самоковци. На втория етаж на сградата се мъдреше клуб в който  тогава млади хора  се събираха на така наречената „вечеринка”. Това е като днешните „дискотеки”но нещо съвсем различно, защото все пак тогава на мода бяха старите шлагери, които докосваха струна в душите на влюбените определили срещата си там. И докато аз като дете броях жълтите си стотинки за бонбони в бакалията, а нуждаещите взимаха лекарства от аптеката, други горе в клуба се забавляваха. Такъв бе живота тогава. Точно, където трите улици се срещат имаше и зарзават, който успешно се бореше за своето място под слънцето. Есенно време съвместно с майка ми взимахме от там на безценица дини от които после дълго време вкусвахме аромата на отминалото лято. Отсреща на улица”Захари Хаджигюров”, където днес е новата баничарница имаше частна градина. В нея бяха разположени спокойни пчели в кошери, които грижливо създаваха вкусен  мед. Техния стопанин, възрастен човек имаше малка будка в която криеше все неща, които вълнуваха тогава нашите детски умове. Преснимани картички на артисти, известни тогава футболисти и други дрънкулки привличаха неустоимо ръцете ни и те не устояваха. Купувахме от там и дъвки на които, като развиехме опаковката стигахме изненадващо до красива картинка. Обикновено събирахме тези хартийки и се чувствахме, като новоизлюпени колекционери. Да но на някои от нас това преживяване явно се струваше малко, затова се опитваха да бъзикат стария пчелар. Обикновено някой от приятелите ми питаше:
-Чичо имаш ли мед?
И когато пчеларят отвърнеше утвърдително, малкият зевзек добавяше:
-А скапан имаш ли?
При тези  думи пчеларят побесняваше и се втурваше да гони, малкият негодник.
Днес уви, няма сладкарница. Градина, която огласяше с детски смях  улица”Захари Хаджигюров” също липсва. Сградата подложена на изпитание от времето стърчи съвсем олющена и предизвиква съжаление в онези от нас, които като малки бяха чести посетители там. Стария зарзават не работи, защото след реституцията къщата бе върната на собствениците, които веднага издигнаха ограда. Около нея някогашното голямо „Леге”, днес се чувства малко и притеснено. Бакалията и аптеката съвместно с клуба горе също са затворили кепенци. Книжарница също няма. Стария някогашен самоковски център липсва. Могъщо времето е успяло да промени всичко. Но аз, не се оплаквам, защото споменът в мен и всички нас от по старите самоковци, все още живее. И когато тревожно краката ни преминат от там, ние пак виждаме и  докосваме аромата на отдавна отминалото време. Време в което дишахме чист необременен въздух от многобройните днешни преминаващи коли по  малкия особено скъп за мен център с името „Легето!”

В. СОФИН  

Няма коментари:

Публикуване на коментар