Усмивката на Прошко

Всеки знае, че усмивката доставя радост на човека. Не така мислеше един мой приятел, който бе имал нещастието, да се роди с вечно усмихнато лице. Каквато и гримаса да направеше, колкото и да се опитваше да бъде тъжен, не му се получаваше. Като дете, постоянно го наказваха в училище. Когато учителката по литература, четеше драматичен разказ, на който особено момичетата пускаха горещи сълзи, от красивите си очи, моят приятел Прошко се усмихваше. Не нарочно естествено. Нали така си беше роден? Това обаче, изобщо не спираше учителите и те го наказваха сурово. Казваха му постоянно, че е безсърдечен, безчувствен и приличал на животно. Затова и родителите му често, били привиквани редовно в училище за да се срамуват, че са създали, неразумно чудовище. Когато Прошко порасна, получи повиквателна за казармата, където отново усмивката му изигра лоша шега.

-Нещо смешно ли видя в думите ми, редник? –питаха го офицерите и старшините и го наказваха с непоряди. Когато най - после успя да се уволни от там, срещна първата си любов. Поне за него беше така, защото още на първата среща усмивката на Прошко отново го предаде. Приятелката му, миловидно стройно момиче, внезапно се подхлъзна на високите си токчета и рухна като подкосена, точно пред Прошко, който с голям зор, успя да я вдигне. За зла участ момичето се надяваше, да види на лицето му съчувствие, но вместо това, пред погледа и блесна щастливата усмивка на Прошко. Тя го зашлеви с цялата моминска сила, която притежаваше и му каза, че с „дръвник” не може да излиза на среща. После, веднага го заряза.  Тогава моят нещастен приятел Прошко, внезапно реши, че не може повече да гледа усмихнати, щастливо лица по улиците на града в който живееше. Това изпълваше душата му с болка. Започна работа, но и там колегите, почти веднага го намразиха. Един от тях пострада при трудова злополука, като една машина отряза пръстите на лявата му ръка. Плисна ужасяващо кръв. Прошко се втурна да помага с щастливата усмивка на лицето си. Колегите му бяха ужасени, от това според тях, безчувствено отношение.

-На кого се смееш, бе? –ревнаха те и Прошко отнесе бой, без да е виновен. Колкото и да се мъчеше да обясни, че така се е родил, никой не му повярва. Дори шефът го наказа за усмивката, цъфнала щастливо на лицето на Прошко. Докато той обясняваше, че ще трябва да се извини, за лошото отношение към колегите , физиономията на приятеля, за зла негова участ, сияеше, като луна, която озарява вечер, тъмната нощ.  Шефът го лиши  заслужена заплата.  По нещастен, моят приятел никога не е бил. Затова взе съдбоносно решение, което го отведе до козметичен хирург. Когато щастливо ухилената физиономия на Прошко, озари лекаря, той го попита:

-Защо се смееш? Какво толкова весело видя в мен?

Тогава Прошко, честно  му обясни за своето незавидно, сияещо положение. Хирурга, разбира се, не му повярва. Все пак реши, да направи промени в усмихнатото лице на приятеля ми. След сполучливата операция, Прошко се сдоби с объркана и тъжна физиономия. Колкото и да се опитваше да се усмихне, не му се получаваше. Когато хората видяха нещастното му лице, всички които избягваха доскоро щастливото му лице, го съжалиха. Едва тогава приятелят ми се почувства наистина добре. Щастлив беше, защото въпреки нещастия придобит след операцията, вид успя да напредне в кариерата си. Дори се ожени за красиво момиче.  В края на краищата от всичко това, стана ясно, че човек, ако има вродено усмихнато лице, не може да е щастлив, но щом физиономията му е тъжна и видът му нещастен, той предизвиква съчувствие у всеки. Затова накрая моят приятел, най после успя да се почувства жив, полезен и желан. За по голямо щастие от това, здраве му кажи!

В.СОФИН