неделя, 9 ноември 2014 г.

Улицата, каквато я помня!



Улицата на която израснах, днес е превзета почти изцяло от автомобили. Принудена да диша изгорели бензинови изпарения, тя  цялата облечена в асфалт се задъхва, защото е останала без деца. Няма играещи отвън да радват с гласовете си баби и дядовци. Единствено скитащи бездомни кучета всяват страх и паника в преминаващи пешком по нея жени. Някога улицата бе свободна! Не кашляше и не се задъхваше! Единствено само вятъра рошеше почвата пред моя дом. Необременена от асфалт, при внезапен дъжд,тя потъваше изцяло в кални локви . Нозете на прибиращите се вечер след работа хора бяха принудени да се борят. Те търсеха сухо място, и шляпаха недоволни в рядката изобилстваща кал. Като нежелан гост, обикновено я внасяха  у дома си.
Ето ме и мен в тази история. Малко хлапе, което обичаше да пуска лодки саморъчно издялкани от борова кора, в по големите образувани от дъжда локви. Естествено прибирах се у дома целия изкалян и слушах принуден търпеливо, справедливата тирада на майка си. Когато грейнеше с усмивка слънцето и глътнеше жадно влагата, улицата оживяваше изпълнена с детска глъч. Всевъзможни игри занимаваха нашите умове и предизвикваха у нас смях и веселие.  По малките от нас, тогава се увличаха от така наречената „жмичка”или криеница. Чертаеха се деления, на които с малък съвсем плосък камък, наречен „коч” се подскачаше на един крак. Момичета скачаха на въже. Други играеха на гоненица. Народна топка и футбол също доставяха радост в детските ни сърца. По големите се справяха с умение в „челика”, „прескочи кобила” и небезизвестното –„кралю порталю”. Изобщо моята улица кипеше от живот. Свободно и непринудено по нея подскачаха „щастливи” кокошки придружавани от горд петел. Те кълвяха гладни наоколо, от така наречената „свинска трева”, която изобилстваше тогава. Встрани от улицата, превзета от прах, имаше огради, които изцяло бяха от дърво. Това бяха така наречените „пармаци”, сковани с пирони. Точно пред моя дом  неизвестно защо, стоеше необезпокоявано сметище.  Колкото и да ви е чудно, млади приятели, тогава нямаше хора, които да работят в чистотата и да изхвърлят в кофи боклука. Като дете, заедно с други и аз се увличах да ровя в сметището, като обикновено търсех изхвърлена счупена играчка. Когато родителския поглед стигаше до нас, ние бяхме порицавани за това си действие. Караха ни се и за скъсана дреха, когато прескачахме дървената ограда . Тя спираше юношеския ни ритъм, като ни хващаше здраво в прегръдките си и поставяше кръпки на панталоните. На тази улица научих бащиното колело да се подчинява на краката ми и успешно да вози тялото ми. Освен сметището, пред моя дом изпъкваше гръбнак рид превзет от многобройни борове, посадени някога от доброволния труд на такива хора, като моите родители и други граждани. През зимата, когато паднеше пухкав сняг излизахме да се пързаляме.  Пускахме се отвисоко с шейни  и ски, направени от дървените части на стара каца с кожени каишки за краката. Беше весело, приятно, истинско. Въпреки студа, който вилнееше тогава, изобщо не искахме да се прибираме по домовете си. Родителите ни постоянно викаха по нас, но кой ли ги слушаше. Близо до дома ми, отвън на улицата течеше чешма. Тогава нямаше такива по къщите ни, защото просто липсваше водопровод. Често пъти на опашка се редяхме пред нея. Пълнехме празните кофи и гледахме на чешмата като чудо. Тя течеше пред нас необезпокоявано в малко каменно корито и не беше притеснена като днешните от водомер ограничаващ живителната и течност. Разбира се, че в домовете ни освен водопровод, липсваха баня и тоалетна. Отвън в двора, построен и измазан стоеше клозет, който подканяше всеки влязъл в него да го ползва. Вътре в него, задължително имаше пълна кофа с вода и вестник нарязан  на малки правоъгълници. Естествено, че тогава нямаше днешната тоалетна хартия.
В началото на рида пред дома ми имаше, а и днес ги има три бора на които краката ми се научиха чевръсто да се катерят. Не само това, защото дори с успех знаех да се прехвърлям от дърво на дърво. Това ставаше възможно защото, боровете изправят снаги, близо един до друг. До сметището пък, имаше градини, а и днес ги има. Притежание на съседи, които ги засаждаха пролетно време с фасул, картофи, тикви.  Друг комшия пък, отглеждаше малко стадо овце и беше сковал барака за тях. Изобщо моята улица на времето беше доста интересна. През летния сезон вечер бе наистина спокойно. Автомобили, които смущават съня нямаше. Единствено в мрака се чуваше, песента на щурците, смесена с хоровия концерт на крякащи близо жаби. Това ставаше възможно, защото недалеч от моята улица минаваше малка река. Носеща името „Боклуджа”, тя напълно отговаряше на името си. В тъмното проблясваха и малките фенери на светулки, които караха мрака да изглежда, като изваден от фантастичен филм. През деня пък, обикновено минаваха дървени каруци, които тракаха по камъните на улицата с украсените си изцяло, направени от дърво колела. На празника наречен „Поклади” на улицата срещу моя дом, кипеше трескава оживеност. Част от нас децата, съвместно с по възрастни, събирахме хвойна или така наречената „смрика”. Целта беше да издигнем голяма клада или „купен”, който щом намалееше с огъня си, беше прескачан смело от нас децата. Възрастните пък бяха се събрали пред „купена” на раздумка и си подаваха шишета с домашна ракия или вино. В онези времена все пак зимите бяха особено студени и вътрешната загрявка, просто беше задължителна. Много от нас децата, тогава стискаха в ръцете си, така нареченото „пукало”, което се състоеше от кръгло плътно желязо, пробито в средата, за да може да бъде захранвано с барут, взет от закупения струващ десет стотинки кибрит. С отрязания донякъде пирон, мушнат в „пукалото” се опитвахме да произведем гръм, който ни развеселяваше, също като днес „пиратките”. Освен това по опитните, големите правеха бомбички. Увити с хартия и хвърлени на улицата предизвикваха истински фурор у нас децата.  Пред моя поглед, дори изпъкват старите дървени стълбове за тока, които се огъваха под напора на силен вятър понякога и караха горе на тях, жиците да играят кючек.  Днес когато се връщам, към отминалия вкус на времето, пак виждам в мен хлапето играещо отвън на улицата, необременена от коли. С моите връстници, дори и с по големите от нас, ние общувахме, необезпокоявани от компютърни игри и мечтаехме за бъдещето, което просто днес, ни плаши и смущава. Наистина за моето поколение това беше интересно и съвсем, смислено време. И такова, ще остане завинаги!

В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар