Пратка

    Ето ме и мен пред „Еконт“ с пратка.

    Влизам. Вътре четирима служители добро съвестно и с усърдие обработваха документи. Застанали на пост двама клиенти търпеливо чакаха да ги обслужат. Присъединих се. Тъкмо свършиха с единия клиент и се присламчих. Ненадейно до мен се промъкна млад мъж, който до преди миг пушеше цигара отвън и като ме погледна свирепо, сякаш бях изял черешката от тортата му за рождения ден, избълва не приветливо думите:

-А бе! Ти оти се опитваш да ме превариш? Кьорав ли си, та не видиш, че съм пред тебе!? Мястото е мое!

Изненадах се. Как така бил пред мен като го заварих отвън. Запитах се, кой ли му бе запазил мястото, та се репчи така пред мен като младо неоперено, още петле. В този миг прозвуча моят учуден глас, който чух да казва:

-Аз да се опитвам?

-Да вие, дори сте след този господин. –посочи ми „неопереният“ клиент, който тъкмо в тоя момент биваше обслужван от служителите на „Еконт“.

„Нагъл тип“ –мина мисъл бърза в главата ми. „Твърди, че мястото е само негово. Откъде да знам. Може и да си го е закупил предварително."

    За някакъв момент от времето пред мен проблесна стар спомен. Видях началото на демокрацията. Когато се редяхме за насъщния. Тогава младежът, който сега ръмжи и подскача недоволен до мене и ръмжи за място е бил едва на три, четири години. Учил се е да ходи правилно. Ами и ние, нашето поколение, ако бяхме същите като него. Като нищо щяхме да се избием по-между си. Поне тогава имаше повод важен, хлябът. Вместо това, да водим нервни диалог, ние тогава си приказвахме уверени че всяко зло е за добро, и че все някога ще тръгнем напред към бъдещето, което неуверено в действията си, ни чакаше в тъмното. Премръзнали тогава, някои от нас палеха огън близо до фурните. Но това е друга история нали?

 Реших да покажа великодушието си пред неопереният младок и му заявих, че не бързам за никъде. Само времето бърза без милост и ни прави хора които все още търсим мястото си в обществото, което днес явно само спи и сънува цветни сънища от миналото.

  Наглецът ме изгледа учуден от думите ми, нищо не разбрал и като поклати глава в която явно изобилстваха само разгневени бръмбари, обслужен бързо раздвижи невярващ „гребен“, и без дори да изкукурига се изсули навън.

  В този момент отново се запитах, откъде ли си взимат такива хора. Мислят се за прекалено умни, а всъщност са въздух под налягане. Не са научени на поведение, труд. Знаят явно много за филмите промиващи мозъците им, за телефоните, компютрите. Но явно така и най важното в живота още не са научили. А то е да бъдем търпеливи и великодушни в отношенията си между нас. Ако можем да помогнем на изпаднал в беда човек да го сторим без нищо в замяна. Да се научим да обичаме, защото омразата родена в нас ще погуби всичко красиво в свят, който не прекъснато унищожаваме без да се замислим за бъдещето и за нацията.

В.СОФИН