Душица-мушица! -трето продължение

                                           Душица –мушица –част четвърта

      Душица-мушица или Душка-плюшка, която обича на топло под юргана да се гушка, така я наричахме по-някога със сина ми, обичаше да бъде майка. Малките, нейни и внуците, тя търпеше благосклонно. Качваха и се на главата, хапеха усърдно ушите и, опитваха се да я накарат да играе и наистина по-някога успяваха. Зорко тя следеше за реда и дори когато я наболеше от грубото отношение на малките, само измяукаше в знак на протест и оставяше челядта да се боричка.

  Сутрин ме изпращаше до вратата на работа. Долу на входната път Бъки кучето ми не ме пускаше, докато не му дам закуската. Едва тогава облекчен от домогването на любимците си успявах да тръгна на работа. Още не дошъл си вечер но близо, отнякъде изникваше с мяукане Душица, която ме посрещаше отдалеч, щастлива, че ме вижда. Много пъти вечер ме приканваше да си лягам, защото просто не искаше да е сама. Чувах я сякаш да казва: „Мотаеш се, а утре си на работа! Лягай, защото на Душка и е студено!“ –след тази настоятелна покана естествено бе да се усмихна и после я придружавах до леглото, където тя не губеше време като мен с пижамата, а наблюдавайки ме съсредоточено стъпила отгоре на завивките ме чакаше.

Учудващо е, че животните у дома пък и навън избираха, а и днес избират да се закачат и идват при мен. В планината никога невиждано от мен котенце, дойде и скочи в скута ми да се погали. Семейството ми ме гледаше учудено. Имах крава преди няколко години, която ходеше по-мен като кучето Бъки. Дори да се опитам да отблъсна животните, те пак упорито се връщат при мен.  Странна работа! Може би защото усещат, че не мога да мразя. Пък и не е необходимо. Животът е кратък и ако започнем с обиди и завист далеч няма да стигнем.

  Малко се отклоних от темата но, както казах в края на трета част Душка беше първата ми котка разболяла се при това в жегата на август от котешки грип.

  Никога не напускала дома си тогава тя бе принудена да посети ветринаря. Той я прегледа, изписа хапчета и каза, че е необходимо да пие много вода. Лошото бе, че когато се разболя я нямаше цяла седмица. Не беше яла, отслабнала, обезводнена. За съжаление предаде вируса и на другите мои малки, мъркащи приятели. Синковчето а и майка му Демонка бяха болни. За капак Чуца най-едрата ми котка последна се разболя и не оцеля. Другите се спасиха благодарение не само на хапчетата но и на това, че пиха вода. Чуца изчезна и я нямаше никъде наоколо. Търсих я. Открихме я късно. По-скоро тя дойде, едва мяукайки. Въпреки хапчето, което насила успяхме да и дадем, тя отказа не само да се храни но и да пие вода. Няма да забравя, когато дойде при мен последната си вечер. Сви се на кълбо и не мръдна от нозете ми. Сякаш усещаше, че се разделя с мен завинаги. Когато на заранта заминах на работа, късно след обяд сина ми се обади да ми съобщи за не поправимото. Чуца беше неговата любима котка.

Живеем със семейството ми, наблизо до гора.

  Днес Чуца почива заедно с Люси, Непослушка и двете други котета, между два близки един до друг борове. Но животът макар и прекрасен, понякога е и тъжен приятели.

   Душица обаче сякаш наистина имаше девет живота, защото оцеля. Все пак моят любимец Тошко още не беше тогава роден. Оздравяха напълно и Демонка и Синковчето, който тогава за разлика от ден, бе доста боязлив.

   Имаше дни, когато Душица изчезваше някъде и се връщаше след седмица или две. Топлината на август я смазваше. Беше пипнала някаква алергия, която и действаше зле. Въпреки взетите мерки, така и не се оправи. Щом застудеше обаче, тя се прибираше отслабнала но щастлива, че е отново сред нас.

 Интересна котка, бе Душица-мушица. Със своите добра, към чуждите безпрекословно зла. Вечер лятно време, обикновено вратата на терасата стои отворена. Често пъти чужди котки се опитват да стигнат до паницата на моите любимци. Там винаги имаше, а и днес има храна. Готованците тихо стъпвайки на меките си лапи се промъкваха не дишайки. За тяхно съжаление обаче  Душка ги усещаше и ръмжейки скачаше от кревата, гонейки ги вън. Като истинска тигрица, защитаваше, не само дома ни, но и всички нас.

Един ден случайно синът ми подсвирна в двора на кучето. Познайте кой се отзова мяукайки. Душка се появи внезапно и втренчи в очакване зелените си очи питайки ни сякаш: „Какво сте се разсвирили? Тука съм наблизо“. От тогава, когато искахме да я повикаме свирвахме с уста. Бъки веднага се отзоваваше мислейки, че викаме него. Някъде от ниските покриви на бараките зад къщата ми се появяваше тя. Скачаше и бързаше да се погали. Да се отрие и в двама ни. Това ни разсмиваше и синът ми казваше умилен:

-Е е! Няма такава котка, като Душка, няма! Сякаш е куче усеща и разбира всичко!

Най после дойде и годината, когато последното котило родено от Душица беше факт. Едно временно с Демонка станаха майки. Но...!
В.СОФИН  разказ с продължение