С години не
отваряно чекмедже изскърца неистово в съпротивление на ръката, която го отвори
със сила. За момент очите на внука, които се бяха проточили жадно вътре, не
можаха да проумеят видяното. Малък склад от миналото, блесна пред него и почти
изгори ретината му от блясъка на медалите на отдавна починалия дядо. Той бе
участвал някога, в някаква война.... „Дали не беше втора, или пък първата...“ –замисли
се внукът. „Все тая. Войната си е война и е безсмислена, защото загиват хора!“
Разрови нетърпеливо
пръсти, търсейки ценности в чекмеджето. Бръсначът на дядо. Немски. Плячка от
войната. „Солингер“ –мина през ума на внука, прочел надписа. Документи.
Кръщелно и брачно свидетелство. Стотинки жълти от времето на Живков. Прозираха
и няколко пожълтели от времето снимки, на които едва се виждаше силуета на
дядото. Другите физиономии му бяха неизвестни. Съзря и една на баба си от
някога, когато е била млада девойка. Бегло видя и надписа отзад: „На Борис от
Васето!“
Мило. Трогателно.
-Глупости! –измуча на глас недоволен от видяното внукът. –Какви
са тия боклуци?“
Дръпна изнервен чекмеджето към себе си. Не подготвено за
грубите му несръчни действия, то падна на пода, разбивайки се с протяжен,
сбогуващ вик.
Изцяло проядено от
дървояди чекмеджето се разпадна напълно. Полетяха на свобода пуснати до скоро
затворени на тъмно спомените. Няколко писма също, усетиха твърдостта на пода.
Ядосан внукът промърмори на глас:
-А така! Кой, ще го мете това сега?
Огледа се за помощ. Нямаше никой друг вкъщи. Взе без желание
метлата, смете спомените и раз падналите части от чекмеджето и доволен от
свършената работа ги изхвърли без жал в кофата за боклук на двора, която зееше
отворена, при това пълна догоре.
Обърна се на влизане. От някъде из шептя вятър. Най-отгоре
като гълъб литна подплашен бял лист изписан със ситен, почни неразгадаем,
избледнял от времето почерк. Внукът взря
за момент любопитни очи. Любовно писмо от дядо му, посветено на бабата, която
той обичаше.
„Не бих могъл да забравя ликът ти... –зачете внукът. –Когато
те видях за първи път на седянката отвън до реката... Не бих могъл и да си
представя, че ще ми откажеш, да бъдеш моя невеста...! Сега знам, че те обичам и
ти ще бъдеш моя...!“
„Виж ти!“ –замисли се внукът.Кой да повярва, че дядото е бил
такъв романтик. Да но книги днес не се четат. Романтиката избяга при парите, а
любовта угасна, защото все по-трудно може да бъде разбрана...
-Уж единствена, мила пък все с вирус нов, друга мацка се
внедрила...! –изрецетира отегчен внукът и натъпка избягалото писмо в кофата за
боклук в която нямаше място за повече изтлели спомени.
В.СОФИН 
Няма коментари:
Публикуване на коментар