"Кал до шия!"

   Отвързано времето се усмихна в кал. Още не беше  съмнало изцяло, когато небесните двери отвориха паст и изсипаха със злост върху нищо неподозиращите граждани, потоци вода идващи сякаш от друг свят. Уви, този свят се оказа нашият. За да покаже, че сме слаби времето не само не спря да се усмихва ехидно със крокодилски сълзи идващи сякаш от тропика, но и мълниите бяха толкова страшни, че по улиците почти не се виждаха хора. Това не пречеше на автомобилите да се движат по-превзетите улици с кална вода.

  Моя милост приклещен близо до туристическата градина преценяваше обстановката като сложна и чакаше дъждът да спре. Вместо това обаче продължиха да се изливат реките отгоре и не само отгоре. Въпреки създадената от Природата ситуацията макар и невъзможна, тръгвам към дома си.  Изцяло потопен почти удавен но все ощи дишащ стигам до малката река „Боклуджа“, която оправдава името си. Въпреки, че е с добре изидан канал пречещ на водата да се разлива, тя течеше във всички посоки. Уви! Днес изобщо не бе малка. Идваше като хала която превзема всичко, хора и животни, контейнери с боклук, коли, хладилни шкафове  с бира и безалкохолно. Хаос! Моите невярващи очи проследиха моста отгоре по която кални водните потоци на реката изливаха яростно своята мощ. Нямаше как да мина от другата страна. Подвуомих се за секунди и поех нагоре към другия мост който за моя радост се оказа малко по-висок. Преценявам ситуацията като много страшна но въпреки всичко намирам сили и вяра в себе си да продължа. Минавам вперил невярващи очи във водата която излязла от коритото бе тръгнала на гости към моя дом и не само към него. Едва стигам до двора си преследван по-петите от стихията. Скрит някъде отзад но винаги с усмивка ме посреща Бъки, който идва към мен на площадката. И тогава отнякъде се задава огромна вълна, кал и вода. Висока разярена, могъща реката взима своето. Открила старото си някогашно русло, тече с мощно ръмжене по улица „Подридна“. Скача от двор в двор, мушка се ловко през огради, влиза през стени и превзема всичко. Млади хора ужасени се спасяват пред невярващия мой поглед съзрял тези страшни, невероятни неща. С бързина те се катерят  по-огради, гаражи и наблизо на хълма „Ридо“ от който също течат отвързани, ревящи кални потоци. Времето сякаш спря.  Нямаше край. Нямаше спасение. Отвързан контейнер с боклук доплува до стълба пред къщата ми и се закотви там. Водата се опита да мине оттам и подкопа пред погледа ми стълба на който освен електрическото табло се намират високо жици, които също уплашени гледат смирено надолу, където образувала мощ на стихията играеше. Няколко коли биват повлечени от течението и забързват увлечени надолу по-улицата превърната в река. Уплашен от водната стихия Бъки стои на високата площадка пред къщата и лае възбуден неистово. Отвсякъде вода. В тоя миг, осъзнавам, че съм на остров.  Пред погледа ми, силата мести, дълбае ями, носи растения, боклуци, които завзимат отстрани оградата пред къщата. Образуват се езера от кал и вода. Малка реката „Боклуджа“ се бе превърнала в могъща, неукротима и непобедима хала, която носеше разрушения и страдания на хората в града ни.  Безпомощен като другите, наблюдавам ставащото. Не сънувам както ми се сторва за момент. Не участвам във филм. Не съм статист дори. Всичко бе на живо, вълнуващо, плашещо и отблъскващо едновремено. В приземието мазето и стаята плуват във вода. Вратата не устоява на халата и се отваря безпомощно. Със сила я затварям. Това обаче не и пречи да превзема полека лека устремно моя дом. Стария шкаф на майка ми пълен догоре с книги бе удавен. Около мен плуват свободно ботуши, обувки и всичко онова дребно, което бе по-леко и умее да плува. Изгубвам представа за времето. Уви то не бе изгубило своята, защото драмата продължаваше. Под стълбите където бяха бурканите и бутилки чувам странни звуци. Разтвям вратата удивен. Всичко лежи и танцува в кална вода. Отвън стихията помъкна без жал колибата на Бъки. Удари двете кофи за боклук в двора и ги подкоси. Под основите а къщата халата намери пролука от която взе да се излива безпрепятствено на двора, който бе превзет и от кал.

    Когато всичко свърши и водата се оттчече надолу, където  превзе и много следващи, други къщи, дворове и дори успя в центъра да ухапе общината. Наложило се там, да спрат тока, за да не стане по-лошо.

   Опомнихме се двама. Или трима, ако се смята и кучето. Кал до шия. Влага отвсякъде. Дори ушите ни пищяха обзети от немощ. Показала силата си реката най-после смирена донякъде се отегли в коритото си.

Могъщ враг е природата. Рече ли да ни покаже силата си, нищо не можем стори. А и ние неразумно и пречим и унищожаваме. За това и патим.

Всеки от нас си мислеше, че е защитен. Всеки бе намерил бряг. Но не и всеки стигнал до него, разумен и смирен пред могъществото на майката природа.

   Не искам да мисля за това което стана. Но знам може би, дълго ще го сънувам. Може би до края на живота си. Някога баща ми през петдесет и седма е преживял същото, но на река „Искър“ на която после са изградили преграждаща стена. А ако я нямаше?

  В тоя определен момент разбирам, че никой не е застрахован от яроста на майката Природа. До скоро мислех, че моят дом е моята, непревзимаема крепост. Оказа се, че всичко е преходно, подчинено на свои закони, неуправляемо въпреки нашите ненаситни хорски домогвания, че светът ни принадлежи. Бяхме като дребни мравки подгонени от съдбата, която нямаше жал към нас.

В.Софин