На следващата година Душица изненадващо стана баба. Чуца роди три красиви котета като едното се оказа с окраската на Люси. Сложихме кашон с парцали в една от стаите, където спяхме с жена ми и идилията котешка започна. Едва надушила ги Душица легна до дъщеря си и не мръдна от там. Обзета от силни майчински чувства, тя мислеше че котенцата са нейни. Отвън до стената на къщата старо ябълково дърво опираше клони до прозореца на банята. Лятно време той все зееше отворен. Намерили брод котките ми влизаха и излизаха нощно, а и през деня, от там.
Една сутрин бяхме неприятно изненадани. Две от котетата ги нямаше. Останало бе само най-голямото мъжко с окраската на Люси.
Какво ли бе станало? Кой ли ги открадна? Мисълта ми търсеше някакво обяснение. Внезапно нещо в мен проблесна. Та нали и Душица я нямаше. Знаех че обича из стаите да разнася котета и дори да ми ги носи. Дали пък тя не ги открадна? Опитах в двора да я търся. Нищо. Бях отчаян. И с право. Точно след три дни една вечер току що се бях върнал от работа, когато дочух мяукане. Душка припна по-пътеката отзад покрай градината и дойде да се отърка в мен мъркайки.
-Къде са внуците? Къде се децата Душке! –запитах я с надежда, че ще ме разбере.
Дали наистина стана така не зная, но много скоро след това тя се шмугна някъде по-покривите и докато се маех донесе котенцата, едно по-едно. Погледна ме мяукайки в очите, сякаш ми каза, че се е опитала да ги отгледа, но не е успяла.
-Опитай да ги спасиш! –това ми се стори, че чух да ми казва.
Опитах! Уви! Не хранили се няколко дена котетата, не издържаха и когато нощта отмина се преселиха, отивайки си завинаги...
Наедрялото мъжко коте, получило от мен името Брус доста игриво се мушкаше между двете баба Душка и Чуца.
Скоро след това мои роднини дойдоха от Дупница. Като видяха Брус те просто се влюбиха в него. Макар че донякъде бяхме свикнали с него все пак решихме да им го подарим. Разбрахме после, че са го нарекли Самоковчето. Все пак от град Самоков го бяха взели. После разбрахме че се бе оказал добър ловец, като Баба си Душица.
Чуца също обичаше лова. Лежеше безмълвно на близкия гараж на комшиите и дебнеше врабчетата на ябълковото дърво. Лично аз не съм я виждал какво прави, но се доверявам на думите на моя син.
Винаги след това, когато някоя от другите ми котки имаше малки, сякаш родена само за деца и поемане на грижи Душица никнеше все там. Нищо не можеше да се направи. Дори да я гонехме след малко издебнала ни, отново посадена, лежеше в кашона. За разлика от другите котки, които обичаха да забиват нокти по-краката ми, когато вечерях Душица не го правеше.
Изправеше се на бедрото ми гледаше ме умолително в очите и леко ме тупнеше с лапа мяукайки, да не би да съм заспал. Ако не удволетворявах желанието и на момента избираше друга тактика. Скачаше на рамото ми и надничаше любопитно във вечерята. Чувах я сякаш да казва:
-Вие хапвате тука, а мен ме забравихте!
Когато стигнеха до мен, умолителни погледите и не издържах. Бръквах на момента в хладилника и режех от салама там, или давах кашкавал, а понякога сирене.
Все пак тя беше ловец и много често се отчиташе носейки плячката си за да я раздели с мен. По –някога със семейството отивахме на планина. Душица и кучето Бък оставаха да пазят двора от пришълци и да се грижат за останалите членове на малкото котешко, общество.
Когато усетеше, че съм на входната врата, изникваше внезапно мяукайки, придружена по-някога и от другите членове на нейното семейство. Котките по-принцип правят по-някога и пакости. Съпругата ми бе оставила да се суши суджук в банята. Естествено е Душка да не устои на миризмата. Бе нахапала до каквото бе успяла да се докопа. Не я винях. Поне аз, но съпругата ми беше без компромисна.
Прибирам се и котката я няма. Ами сега! Знам аз. Няма как да не си дойде. Предчувствие някакво. Мина седмица, мина месец. Ни вест ни кост! Дали пък някой не я е прегазил! Разтревожен обсъждах това с членовете на семейството си. Дори не издържах и се оплаках в работата си.
-Голяма работа! –ми казаха там вместо подкрепа. –Ще си вземеш друга!
Да но аз не желаех друга. Нали си имах Чуца. Имах си и Демонка.
На четиридесет и петия ден Душица рано една сутрин, цъфна на прозореца, на спалната, където спях. Отслабнала горката, но жива!
Скочих като попарен. Отворих и. Побърза да се гушне в мен и да се оплаче.
Разбрах после, че е била отнесена чак в другия край на града от съпругата ми... за наказание. Да но тя си искаше у дома и го намери. По-щастлив човек тогава нямаше от мен.
Как да не се радвам та нали тя бе моето папагалче стоящо на рамото ми, което правеше живота да не бъде обичайно скучен и сив. На другата година Демонка роди Синковчето и го заряза. Нямаше такива сили които да откъснат Душица и Чуца от внука си. Двете го отгледаха. Опитаха се и да го възпитат с често потупване с лапи върху главата му когато се хранеше. Искаха от него да спазва йерархията, да не бъде лаком. Синковчето само свиваше уши примирено, затваряше очи и се оставяше на милостта на бабите. На другата година внезапно се появи някакъв вирус, който успя да разболее всички. Душка беше първа...
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар