Разумен човек

                                                       

        Не  знам за другите хора, но аз мисля себе си за разумен човек.

      Завчера тръгвам за работа, котка изскача отнякъде и пресича пътя ми. Връщам се и намирам нов. Гледам на другия път двама на улицата се ежат, извадили ножове....

Избирам разумното. Връщам се на стария път в по-малкото зло... Поне аз така мисля...

Закъснявам за работа. Изпускам автобуса, който профучава покрай мен. Хващам такси и все пак стигам на време. Като разумен човек давам повече пари на таксито за да не ме гледа накриво шофьорът му.

Шефът ми дава нова работа с която не съм запознат предварително. Аз съм разумен човек. Почвам я веднага без мърморене. Правя грешка! Шефът ми крещи. Разумен съм мълча като риба, но поне премигвам от време на време с очи като давам сигнал така на колегите, че още съм тук и дишам. Глобяват ме. Разумен, плащам веднага наказанието си, вместо да чакам да го дръпнат после от заплатата ми.

Работният ден свършва. Всички колеги хукват да си ходят. Аз съм разумен човек, тръгвам последен. Шефът забелязва именно тогава, че работните места не се почистени и ме връща от вратата. Взимам метлата като разумен човек и парцала и се втурвам без мърморене да чистя.

Най-после си тръгвам. Пътьом се отбивам в магазина за храна. Няколко млади небръснати хлапета ме изпреварват като ме гледат страшно. Аз съм разумен... Правя се, че не съм ги видял и ги пускам пред мене.

Същото сторвам и с колите отвън, които не дават предимство на зебрата за минаване. Все пак съм разумен човек! Изчаквам ги търпеливо и се прибирам.

Пред моята входна врата на апартамента, намирам мъжки обувки размер -47.

Разумно не влизам, а се качвам на по-горната площадка с търпение да изчакам събитията да се случат. Най-после след час, любовникът на моята жена си отива. Влизам. Гладен съм. Съпругата  ми като разумна жена не ми е приготвила вечеря. Нямала е никакво време за губене. Разбирам я! Аз понеже съм разумен човек, готвя и слагам масата. Вечеряме и двамата без да се гледаме в очите. Току виж на някой от двама ни, никнал ечемик...

И понеже знам, че съм разумен оставам в кухнята да измия чиниите след вечерята. Моята нежна половинка си ляга в спалната. Била много изморена и сутринта рано щяла да става. Разбирам я. Все пак съм разумен човек. Тъкмо да се мушна при нея на топло, когато тя с изпепеляващ поглед ме спира. Мълчаливо ми показва дивана, който самотен ме чака отдавна. Разбирам жена си.Тая пуста мигрена ще я довърши!

Лягам изморен. Тъкмо заспивам, някой се осмелява да скочи върху мен. Разумен съм, не отхвърлям домашният котарак, който е решил да спи при мене.

А на другия ден... Следващия ден правя закуска на милата и част от изживяното вчера се повтаря, но по различен начин.

На първата улица, където котка ми минава път, виждам двама извадили метални боксове да се бият. На другата пък котка изскача и ми пресича пътя.

Стигам с таксито навреме като забравям да дам на шофьора му тлъст бакшиш. Шефът ми дава старата работа в, която цял живот съм врял, кипял... Но все пак разбира се не забравя да ми напомни, че съм некадърник. Разумен, преглъщам слюнката преди да я изплюя в него.

Вечерта се изсулвам пръв през вратата в посока вкъщи. Хващам на време автобуса. Пазарувам бързо преди да са се появили не бръснатите намръщени хлапета.

Прибирам се. Обувките размер -47 още не са дошли на гости. Влизам. Моичката стои и чака по пеньоар. Скачам като разгонен котарак въпреки протестите и за мигрената, която я мъчи.

Звъни се! Отварям. Обувките номер 47 са дошли. Виждат ме и се сконфузват.

-Грешка! –чувам и любовникът се изпарява преди да му бодна една с днешния купен на черно  специално за случая, бокс.

Разумен съм! Не го следвам! Оставям го сам да си троши главата навън. Навън където няма сигурност, а пък за разумност да не говорим...

Все пак нали съм разумен човек, лягам си преди жената, която сконфузно се настанява до мен и ми обръща гръб.

Домашният котарак любезно се настанява между двама ни и заспива преди нас.

А на другия ден?! Кой знае? Може би ще забравя да съм разумен. Ще стане лошо, много лошо но пък нещата от живота стават интересни именно тогава, когато намерим пътя си през джунглата сами и без външна намеса...

В.Софин