Чужденец у дома си...

         Напоследък стигнах до убеждението, че все повече българи забравят майчиният си език.

Не ги виня, защото явно се опитват да покажат, че знаят как да бъдат модерни в Европа с чужд.

     Наскоро срещнах приятел с когото не бяхме се виждали с години. Едва го познах, но сърцето ми трепна, когато видях усмивката му и устата ми сама изплю с благоговение думите:

-Здравей Приятелю! Как си? Какво правиш?

В отговор срещу мен, бяха изпратени неразбрани слова, които ушите ми уловиха така:

-Му, му! Добре съм! –и после  за мое голямо учудване приятелят ме подмина като неразбран, пътен знак.

Слязох на кафе в долната махала на града. Срещнах познат и го поздравих. Ушите ми уловиха неговия отговор:

-Мараба, иншаллах.... Гепи морук! –последното ми прозвуча като боклук, но го преглътнах някак си с горчивото кафе, което ми сервираха без захар.

Третият познат, който срещнах за деня пък ме поздрави на английски с „Морнинг“.

Искаше ми се да бях чул поне здравей, как я караш, но уви преглътнах и подминах. Не го виня и него, но все пак ми се стори, че е забравил майчиния си език. Или пък се срамуваше от него!?

Когато срещнах напълно непознати, които поздравих, не за друго, а защото майка ми, бог да я прости, ме беше научила, че трябва да обръщам внимание на всяка душица по пътя чух... Всъщност ушите ми не уловиха нищо друго освен тишина. Но видях как очите на непознатите ме изгледаха отгоре до долу с презрение. Дори разбрах отговора им:

"Кой си ти, та ни смущаваш с добър ден?"

Докато отговоря, непознатите се измъкнаха както обичаме да казваме понякога с бързина и по чорапи.

После пък ми хрумна, че тия двамата, които бях срещнал на пътя със сигурност бяха неми. А пък зная, че у нашата държава такива изобщо не ги лекуват. Пък и защо им е да чуват. Ако чуеха какво става със сигурност биха се ужасили. Но това е повод за друг разказ.

А дали пък не бях толкова прозрачен за тях, че не ме видяха, нито забелязаха!?

Прибирах се и на една улица срещнах, ученици, които исках да предразположа на майчин език:

-Здравейте момчета! Как сте?

Отговорът им, ме ужаси:

-Я па тоя! За какъв се мислиш бе! Върви си по пътя и не се обръщай, ако не искаш да те пребием...!

От чутото ми стана безпределно ясно, че младите хора бяха забравили у дома си обноските. Бяха научили жаргона на улицата, езика на простака, който  изобщо не ми прозвуча на български.

Наскоро бях на посещение в столицата. Изненадата ми беше пълна. Не стигаше, че видях различен цвят на кожата у хората; не стигаше, че видях и лица от един и същи пол да се целуват на улиците на големия град, но и чух толкова различен език, че чак се изплаших. Мина ми мисълта, че пришълци са дошли в България и са я превзели тотално.

Запитах се, къде ли се бяха стопили българите, които бяха и без това на изчезване!? Може би са измрели?

Когато най-после срещнах нашенец, който ми проговори на шопски и той ме осведоми за положението у нас:

-А, байно, нема ги българите... Отпътува я!

-Къде? –попитах го.

-Па дека може... ! У чужбината! Сега е модерно там да се работи! И куцо и сакато оди там, а ти да не знаеш, срамота... –осведоми ме шопът преди да ме остави сам, блокиран на една софийска улица.

Когато най- после се осъзнах ми стана ясно, защо повечето хора приказваха на чужд език, който мислеха за по-модерен от майчиния.

Всеки един от срещнатите  се беше пуснал по течението на живота, а аз гребях обратно срещу него.

Докато се чудех срещнах едни момичета и ги запитах след поздрав:

-Здравейте момичета! Можете ли да ми кажете колко стана часът, че ще си изпусна превоза за провинцията!?

Отвърнаха ми по бързата процедура в съкратен вариант:

-Здраст... стар..., час..., дван... и пет...!

Понеже не проумях езикът им се осмелих да питам:

-Бихте ли ми обяснили какво точно казахте, че нищо не разбрах?

Отговорът на момичетата ме шокира:

-Ти май не знаеш български! Пределно ясно ти казахме: „Здрасти старче, часът е дванайсет и петнайсет!“

Неизвестно защо от чутото в душата ми пропълзя хлад. Стана ми безпределно ясно, че много скоро тези мили девойки щяха да забравят и първите букви от азбуката на Кирил и Методий.

После се сетих, че единствено се разбрах с шопът, който бях срещнал на улицата. Изглеждаше, че само ние с него все още владеем майчиния език.

Изведнъж се почувствах толкова чужд, ненужен в тая държава. Езици много, но българския липсва!

Може би Паисий Хилендарски е бил прав с изказването си още по времето на турското присъствие, пардон, турското робство, че се срамуваме да разговаряме на български а се гърчеем. Е днес сме всякакви, но не и българи. Дали пък не е умряла българщината!?

Такива невесели мисли блъскат главата ми и тя боли, милата.

 В България или  както някои вече я назовават модерно с „Територията“, може да си крава, може и вол да си... Нищо ти, от коза или лаещо куче, но виж ти, българин, който говори на майчин език, абсурд!!!

-Ко стаа? –прозвуча зад мен изненадващо. Отговорих без да се замисля като папагал:

-Стаа оно, що стаа! Ако ставаше, нямаше да сме на това дередже!...

В.Софин