четвъртък, 21 март 2019 г.

Да имаш спомени...!

                                                                         
              Хубаво е да имаш спомени! Но когато ги нямаш трябва да си хванеш!
Вечер всеки разправяше пред пламтящия и вечен огън на огнището разни случки от миналото. Аз слушах, попивах и мълчах. Питаха ме:
-Кажи и ти нещо?
Пък аз като нямам спомени, какво да им кажа!!!
Дерайлира влак. Имах лошия късмет да бъда в него. Как съм оцелял изобщо не помня. Всъщност не знам и кой съм... Без документи са ме открили. Три месеца в болница. И това е... Няма нищо интересно за разказване. Даже не искам да си спомням! Случката станала близо до гара Плачковци. Оттам и името ми в личната карта. Плачко Плачков. Без бащино... как да не заплаче човек!
Реших да остана в тоя край. Намерих си работа на гарата. Чистех тоалетните. Не се срамувах и не се срамувам от работа.
Една вечер ми стана толкова тягостно, че реших да хвърля ласото. Станах ловец. Не обикновен, а на спомени.Присламчих се до група пътници и заметнах... Ушите, моите чувствителни сензори уловиха всичко!...
Кой с коя тръгнал; каква са я свършили; щастливо женени ли са... Любовници ли, разведени може би...
Слушах и попивах. Суха гъба, сюнгер който попива всичко!...
Не бях се замислял колко драми има в човешкия живот и колко малко радост. Всеки разправяше за загубата си. Какво ли да кажа аз, когато бях изгубил напълно себе си.
Оплакванията, които пълнеха ушите ми бяха: „Изгубих работата си!“, „Умряха родителите ми!“
Влюбените преглъщаха сухо с очи в очите: „Аз го обичах! Той гнидата ме изостави... Отиде при друга някакво вятърничава фльорца... Какво е открил в нея не разбирам! Хем кльощава, хем грозна..."
Мъже се оплакваха от жените си. Жените също не изоставаха да оплюят половинките, които ги лъжеха всекидневно.
Имаше и много тъжни спомени. Такива обикновено изповеди дошли от душа ме просълзяваха.
Трагедии за които не искам да говоря. Очите ми почваха сами да капят като дъжд и нямаше спиране въпреки думите на другите хора на гарата, които бяха до мен:
-Недей да плачеш, Плачко! Това е минало, ще дойдат и по добри времена!
От това не ми ставаше по леко, напротив. Ставаше ми особено тъжно, защото аз самият не знаех, дали съм Иван, женен ли съм, имам ли деца, или пък съм сирак, какъвто се чувствах в този момент на съчувствие от другите...
За да ме развеселят пътниците чакащи влака, спираха оплакванията си и някой от тях разказваше виц. Тъжното в случая беше, че не знаех, къде точно да се смея. Почнех ли още отначало на вица, ме гледаха учудено. Ако го сторех по средата също. Накрая вече нямах настроение за смях и също ми се чудеха и даже питаха:
-Ти какво Плачко, не разбра ли вица?
Аз самият не мога да разбера кой съм, а те разбра ли!?! Мъка!!!
Но виж друго ставаше, когато някой от пътниците разказваше с умиление за селото си. Как се грижел за животните си, за сенокоса, за билките цъфтящи там; за аромата на липите и тихия ромон на малкия пеещ поток...
Тогава ми ставаше хубаво и се засмивах от душа. Отново ме питаха:
-Ама какво ти стана Плачко? Да не си откачил?
Пък и аз самият не знаех отговора.
Ден след ден натрупах много уловени спомени. Една вечер, когато се бяха събрали слушатели чакащи влака си на гарата, започнах да ги редя едни, че чак се уплаших от себе си, когато всички ме зяпнаха удивено:
-Името ми е Пилат Понтийски! Да същият оня Пилат Понтийски дето е осъдил Исус Христос на разпъване на кръст. Дойдох от миналото за да науча, че светът все още е труден за живеене. Бях изпратен на покаяние. Бях лош, много лош, също като някои хора днес. Бях всесилен! Не ми пукаше за другите!  И провидението ме наказа. Времето не прощава никому! Запомнете това! Върнах се, не защото го исках. Трябваше да страдам, докато слушах как разказвахте за мъката си. Трябваше да плача, когато вие се смеехте. Трябваше да бъда НИКОЙ, за да осъзная какво съм изгубил... Вяра, надежда и любов! Смирение и усмивка!...
Вашите оплаквания ме убиваха всеки ден. Нямах право да си тръгна в миналото. Трябваше да говоря с Вас. Погледнете се! Животът е толкова кратък и толкова мил едновременно.. Загадъчен, неповторим по себе си... И какво, годините са минали поуките ги има, но не и разума. Защо е нужно да се разпъваме днес? Да се убиваме и мразим? Да крадем и обиждаме? Нима не обичаме Земята, забележете Земята, която е наша съдба, наша майка и бъдеще... Нима всичко това трябва да бъде унищожено завинаги!... И кой печели от това, че сме неразумни!?? Толкова години, толкова нещастни съдби... Поколение след поколение и разум малко...
Животът го е казал: Огледайте се и вижте, как птиците пеят за любов, как се смеят децата, как цъфтят през май люляците... Огледайте се и прозрете, вижте не сте сами, заедно сме, а когато всички сме заедно тогава и бъдеще има... Запомнете го, това Ви го казва...
       Тука в този момент сякаш някой взриви главата ми... Опомних се!!!
Разбрах кой съм! Обикновен човек, който не беше изгубил името си, а самият себе си! Бях тръгнал! Бях намерил! Бях открил! Но не бях победил. Времето няма как да се промени. То следва хода си. Но аз разбрах бъдещето си в което живеех в момента.
Бъдещето, което е за всички, не само за хората, а за всички в правото си да дишат, любят и създават чудесата на света!
В.Софин 

Няма коментари:

Публикуване на коментар