Цел в небитието човешко...

                                                          

     „БЪДИ ЦЕЛ ЗА СЕБЕ СИ, А НЕ СРЕДСТВО ЗА ЦЕЛИТЕ НА ДРУГИТЕ ХОРА!“

       ЕРИХ ФРОМ

       Нямам спомени за това как идват идеите... Но реших да се от стрелям. Не да се гръмна, а да бъда цел само за себе си. За да го направя, успях да променя визята си.

    Обръснах се. Присадих коса сред оределите кичури на главата ми, където самотно стърчаха поклащани от вятъра понякога, два самотни косъма. За да бъда в тон с младите пуснах мустаци, които боядисах. Изгладих бръчките, не с ютия, а със сложни процедури, които отнеха част от спечелените ми на борсата пари. Оправих и коленете, остарели без право и настояващи за почивка. Наколенките ми свършиха добра работа. Изгладих усмивката при зъболекар, който ми отне доста време, пари и нерви... Но усилията си заслужаваха. Тогава помогнах и на кръста си, да не боли, когато вдигах тежко. Е не по тежко от чаша с уиски и жена разбира се...

Когато церемонията по преобразяването ми приключи, вперих очи лишени от бръчки в огледалото. Не можех да се позная. Изглеждах почти като нов... Е думата е млад, но при мен и нов вършеше работа... Иначе казано остарял и ненужен, а от това все пак боли.

Набрал скорост реших, че такова ново и почти хубаво лице като мен заслужава, нещо повече. Направих крачката си решително. Не за друго, а защото в тази одисея ме подкрепиха парите. А те са винаги важни за едно ново начало.

Моята крачка напред се оказа, не гълъб, нито куче, а още по малко котка или канарче... Не бяха и въшки, гниди, които да тормозят през нощта. Чисто и просто взето емоционално решение... Сдобих се с любовница. Младичка, изискана и с огромен талант. Знаеше за какво е гладна и разбира се как да го постигне. Апетитът и за разни неща не спираше да ме удивлява. Все пак се почувствах щастлив в нейните топли обятия.

Изведнъж  се бях превърнал в невъобразимо мекотело. Имаше защо. Очите на Мими, бяха дълбоки като, две сини езера, които ме изследваха, проучваха изцяло. Лицето бяло, открито говореше, изискваше и заповядваше в унисон с красивото малко нейно краче, което не търпеше възражения от моя страна. А усмивката, нейната, когато погледнех натам, бе толкова пленителна, че нямаше как да откажа на заплатата си, да се изхарчва изцяло в нейна полза.

Тялото и бе наистина вълшебно. Когато ме притиснеше, не само обезумявах от любов, а и коленете ми се разтреперваха от вълнение. А може би и от старост се гърчеха, но аз исках да ми е хубаво и наистина беше, така.

Какво да кажа за гърдите на Мими!? Не мога да мълча, когато се изправиха срещу мен и сякаш в погледа ми оживяха два снежнобели гълъба. Толкова красиви, толкова неустоими, че забравях за всичко друго около мен и се втурвах да ги хващам. Те не се даваха естествено веднага. Нали все пак бяха в погледа ми, два снежнобели гълъба, които гугукаха заедно един до друг и затова ми бягаха... Не устоявах на повика им в очите си. Затова ги преследвах, мечтаех за тях и когато най-после успеех да ги докосна се чувствах, че бях успял да бъда цел за себе си.

„Аз ли бях това? -често се питах тогава. Щастливец! Така си мислех докато банковата ми сметка оредяваше и накрая се стопи. Изчезна безвъзвратно.

И тогава почна падението ми. Моето падение по нанадолнището от което нямаше връщане.

Изгубих работата си. Законната ми съпруга подаде молба за развод и отнесе със себе си това, което беше оцеляло все още от моята създадена с труд, империя.

Брадата ми порасна и вече не я тормозех с бръснене. Бръчките избиха на лицето ми. Краката ми се разтреперваха по всяко време, когато излезех на улицата. Кръстът ме присви ужасно. Зъбите ми кимнаха към залез. Всичко в мен се разпадна. Дори никнаха косми не само в носа ми, а и в ушите, които не удържаха и клепнаха като на остаряло магаре. Походката ми се превърна в мъчение и предизвикателство. Почувствах, че и сърцето ми прескача от редовния алкохол с който бях свикнал да се наливам.

Естествено превърнат в развалина, руина от къща, отрепка някаква вече не бях оня красиво преобразен мъж, измамил живота. Мими, моята гордост и двата и снежнобели гълъба избягаха от мен. На раздяла ми каза с откровение:

-Имаше пари! Имаше щастие под покрива ти! Но и то не е вечно. Всичко е преходно, така, че свиквай!

Не можах! Как да свикна като бившата ми вече жена отне къщата ми и ме изгони на улицата.

До каквото и да се докоснех се разпадаше. Не ме взеха никъде. Не ми дадоха и нов шанс за работа. За да оцелея, / Днес в повечето случаи всеки търси начин да оцелее в едно общество, което не се интересува от никой/, започнах да пребърквам кофите за боклук.

Видяха ме клошари, които предупредиха, да се махна от техния спечелен с пот на челото терен. Аз се заинатих, защото все пак трябваше и нещо да ям. Тогава ме хванаха. Пребиха ме безжалостно с ритници и юмруци, които миришеха на гнилоч дошла от любезните кофи, даващи живот.

След жестокия побой линейката не дойде за мен Никой не откликна на хленченето ми за помощ. Влачех се безпомощен като изгубено дете в гората на градската джунгла. Търсех подслон, който не намерих!

Целта ми моята заветна и единствена цел да бъда само за себе си пропадна.

Тогава станах средство!

Започнах просия с разрешението и милостта на градските тартори заели всички важни за печелене места. Вечер се отчитах на тях до стотинка. Всичко вършех само за парче хляб и легло осигурено ми за вечерта. Нищо повече! Никакво облагодетелстване от моя страна. Бях средство за целите на други хора. Негово величество животът не ми позволи да бъда изцяло и само цел за себе си.

Отчаян напълно убит, оставаше ми едно...  Наистина едно! Да събера решителност.... Кураж аз, да бъда целта за себе си. Избрах висока сграда и скочих в нищото... Всичко се промени. Вече не бях средство за другите, но не бях и моя цел в небитието човешко!...

В.Софин