Кой съм аз?

                                                                            

       Прави са хората! Когато изгубим нещо, едва тогава се сещаме да го оценим.

 Изпуснах шестица от тотото, защото просто забравих, че трябва да пусна фиш навреме. Спечели друг!

Изгубих спечелени без труд, избори за кмет. Отново бях забравил да се впиша в листата и да дам очаквания подкуп.

Почти се виждах директор с влияние и много връзки. Забравил съм да подам молба навреме и дори парите закъсняха, които бях приготвил... Избраха друг!

Харесах си девойка за жена. Почти ми се получиха нещата, но уви не знаех, че съм бил женен вече.

Тъкмо театрално падах на колене пред избраницата си и се опитвах да и дам годежен пръстен, останал неизвестно и за мен откъде в джоба ми, когато моичката, законната долетя като ястреб и ме задърпа за ухото.

За момент изпитах чувството че, съм ученик. Дали пък наистина не бях такъв? Откъде ли ми мина тази мисъл и докато моичката се занимаваше с младата ми избраница, хукнах в най близкото училище. Влязох в първата стая и прилежно се настаних на последния чин.

Всички ме гледаха учудени. И аз разбира се и аз ги зяпах, учуден.

Докато се плезех на съучениците и хвърлях тебешир по тях, влезе учителят и като ме видя, хлъцна от изненада. И аз хлъцнах, защото в него познах някогашен мой съученик.

-Ти какво правиш тука? –попита ме той и аз нали съм ученик отговорих почти, веднага:

-Па знам ли!! Не съм ли ученик?

-Ха ха! –засмя се с подигравателен тон, учителят, мой съученик и приятел.

 Обидих се и излязох от клас като дете с наведена глава, потънал в срам. А като се замислих толкова много ми се искаше да бъда ученик Не ми се получиха нещата.

Докато вървях на улицата мислещ за всичко това, познах бащината стара и вечна за мене къща. Зарадвах се и се втурнах вътре без да чукам на вратата. Гледам непознати седнали на масата на майка ми се гощават. Учудени като ме видяха ме запитаха:

-Ти кой си бе!? И защо влизаш без да звъниш на вратата?

-Вие кои сте? –зададох им контра въпрос и им казах:

-Аз живея тука! А вие кои сте? Къде е татко? Къде е майка ми? И защо не ме посреща...?

Вместо да ми обяснят чуждите за мене хора настанили се в бащината къща, чух ги да говорят. Дори се смееха на нещо!

-Тоя трябва да е изперкал!

Звънят и приказват приглушено по телефона в стаята. Докато се чудех как да се осъзная, пристигна патрулна кола с двама нелюбезни към моята скромна личност, полицаи, които не забравиха да ме арестуват.

А като се замисля така ми се искаше да имам баща и майка! Явно съм ги загубил някъде във времето. Нищо не помня.

В полицейското управление ми поискаха карта за самоличност.

-Нямам! Имам само паспорт. –чух се да казвам и извадих за мое учудване, лична карта. В нея било написано къде живея. А живея ли въобще? –отново смущаваща мисъл за мене.

-Имаш ли джиесем? –попитаха ме отново блюстителите на реда.

Вдигнах рамене учудено:

-Знам ли?

Бръкнах в джоба и разбирам, че имам.

Обадиха  се у дома ми ,където явно живеех, а не знам и попитаха жена ми за информация.

Дочух отговора и, който ме озадачи:

-Изчакайте! След малко ще дойда да си го прибера, моя изкуфял старец!... Пак е забравил да си изпие хапчетата за деменция. Със сигурност е забравил и името си.

Чул това се опитвам да споря и казвам, че съм Антон.

Да но в личната ми карта, написано, Младен.

-Кой е Младен? –попитах полицаят. И чух, че съм аз А добре де, а откъде изникна... Антон!?

-Антон е синът ти! –обяснява тогава по джиесема съпругата ми.

Виж ти! Имал съм син без да подозирам това. Почувствах се щастлив но ме загриза съмнението, дали е малък или голям... Синът ми, де!! Откъде да знам! Явно съм изгубил разсъдъка , а някога имах... имах, ама не помня кога. Явно не съм го ценял и съм го изгубил като придобивка, която е имала тялото ми. А е трябвало, трябвало е да го пазя, но вече е прекалено късно!...

Видях се в огледалото на полицейската кола. Много съм изгубил. Имал съм младост, а съм я продал за старост!...

Някакъв неизвестен за мене старец,ме гледаше от огледалото и сълзите му течеха неспирно...

Устата ми сама се отвори и  ушите на стария човек, който явно бях аз, уловиха казаното:

-Кой съм аз?

Нямаше отговор. Или имаше. Младен. Но кой беше той!? Така и не си спомних повече нищо...

Вече ме бяха оценили! А пък аз за съжаление, бях изгубил всичко спечелено до момента. Пари, влияние и власт! Беден като църковна мишка се осъзнах в лудницата, където ме поливаха със студена вода. Уви! И тя не ми даде отговора който търсех.

-Кой бях аз! Бях!!! Сега съм никой... Дори за мен!

В.Софин