Ленив спомен

       Споменът се протегна лениво. Прозя се и тъкмо да заспи отново се събуди във времето, когато беше млад с мъх на устната вместо мустаци.

    За какво си мислеше тогава? За света, който виждаше в краката ти подчинен; за всичко твое; за всичко хубаво, което предстоеше...

Момичетата, които гордо подминаваха теб и се правеха, че не те забелязват, а всъщност ти хвърляха тайно погледите си. Зяпаха явно именно оня едва никнал мъх под устната, която щеше да те направи мъж. Но ти тогава още беше хлапе, дето всеки възрастен определяше като дете с жълто по устата. Това обаче не ти пречеше да мечтаеш, да мислиш; да се терзаеш и желаеш.

   Гората до твоя дом ти се струваше приказна. Познаваше всяка тревичка; всяка синя теменужка пръскаща аромат напролет; всяка горска ягода, пътека по която припкаше щастливо усмихнат за младите си тогава, години...

Всяко борово дърво ти беше дом. Не случайно се славеше сред приятелите като опитен катерач. Колко пъти се беше прехвърлял и подскачал от бор на бор като катеричка търсеща храна в семена на шишарки.

   Дърветата на „Ридо“ или тези, които са оцелели от тогава се броят на пръсти. Това не ти пречи и днес да хвърляш поглед пълен с носталгия на трите бора близо до старата ти някогашна бащина къща. Боровете не помнят падане, а само твоето гордо извисяване. Оттам, откъдето пускаше нетърпеливо очи, със зажаднял за приключения поглед, следеше как диша градът. Дивеше се на камбанарията на митрополитската църква и на училището с името на братята „Кирил и Методий“, където ученическата ти униформа заедно с твоите съученици, търкаше тогава успешно, цели девет години чиновете, ухаещи на лак. Виждаш себе си като дете и приятелите с които играеше на улицата.

    Споменът доплува до майка ти и баща ти, млади вечно загрижени за теб и по-голямата от теб, твоя сестра. Старата къща още не рухнала изникваше пред мисълта ти със скърцането на гредите проядени от дървесни червеи. Стълбището изцяло от дърво тогава протестираше на всяка твоя крачка като постоянно си мърмореше, нещо неприлично под нос.

     Споменът, който и днес лениво се прокрадва и се протяга за сън, все още не може да заспи завинаги. Упорити мислите връхлитат, нападат чувствата и не му дават мира.

И няма как да не изплува момчето в него с едва никналия мъх под устната, местността с боровата гора „Ридо“, старата бащина къща, училището, църквата и оня първи миг, и оня пръв стремеж да се разговаря с момиче. Да се видят как аленеят страните и на двамата... Крадени погледите, които си хвърлят усмихнати.

   Тогава думите уплашено се криеха и вместо точните идваха други, смешни. И те се смееха заедно учудени. Може би, тогава това е било първият порив на неосъзнатата млада, едва поникнала любов... Може би! И времето отминало не знае как са стояли тогава нещата.

Единствен споменът, който тлее и до днес оцелял пълзи неувяхнал и помни момчето, момичето и  сините теменужки, които някога ти приятелю беше отбрал за първата си среща...

В.Софин