Да пипнеш министър

                                                          Да пипнеш министър

      Викаше ми тате: „Вярвай!”

Вярвай, ама ядец!  Работех като пиколо в  луксозен модерен хотел. Изглежда важен, защото в него доста често отсядат министри, които аз посрещах и мъкнех тежките им куфари до стаята, която бяха резервирали.

Тогава често баща ми казваше: „Гледай сине, да се докоснеш до министър! Като нищо, току виж ти се отворил парашута. Утре, ако си късметлия и ти може да станеш такъв.”

Повярвах. Опитах се да последвам съвета на баща ми, обаче не се получи. Стоях на входа на хотела и протягах развълнуван ръка за здрависване с току що пристигнал министър. Уви! Не ми се получаваше. Тъкмо се опитвах тогава, да докосна здравата десница на важното правителствено лице, когато то внезапно пъхаше безмилостно без жал куфарите в пръстите ми. Качвах се до стаята резервирана от него, огънат като дъга от тежестта и оставях багажа там. Някой навярно ще помисли, че министъра като ми пъхне бакшиш в ръката, ще успея да го докосна. Заблуждение! Как да искам бакшиш от народен представител? Срамота!

Един път взех, че се престраших и протегнах ръка, като дори се осмелих да погледна министъра в очите. И какво мислите, че се случи? Нищо! Само ми се усмихна и пъхна в ръцете ми  закачалка с костюм за гладене. Свърших му работата и се върнах. И какво получих! Пак усмивка и думичката: „Браво!” Направих ялов опит да подам ръка, но с лек небрежен жест, сякаш бях неговото  куче, министъра ме накара да напусна стаята му.  Унизен тогава се оттеглих да ближа раната си, която се бе отворила в душата ми.

Търпях това положение цели десет години, припомняйки си постоянно другия съвет даден ми от управителя на хотела. Все повтаряше в ушите ми, че било нужно винаги да се пази дистанция от големците. 

Много изгубено време изтече.  Гледах как край мен, колегите в хотела се издигат, на по високи длъжности и как  постоянно растат заплатите им.  Аз горкия… все на един и същ пост, пиколо. Замислих се тогава. Нямах ли и аз право да бъда големец? Нейсе! Най- после претръпнал се престраших. Пипнах Министър!

Когато поредното правителствено лице, цъфна усмихнато пред  хотела и се опита да привлече вниманието ми с куфара, нарочно се разсях и го изпуснах. Докато министъра се опитваше да каже слисан нещо, го докопах за десницата и я разтърсих здраво, сякаш бяхме стари приятели, които отдавна не се бяха виждали. Вместо да се зарадва на жеста в който бях вложил цялото  тръпнещо с любов  мое сърце, той изрева разгневено:

-Какво извърши бе, говедо? Защо изпусна нарочно багажа ми? Къде… Къде… Къде по дяволите…  Е управителят!?

Изплашен и смутен донякъде от тона на министъра, вдигнах куфара му и на бегом качих стълбите до стаята, която бе резервирал. Въпреки получената тогава конфузна ситуация аз най- после се почувствах щастлив. Щастлив, че успях да спазя съвета на баща си, който вече бе успял да се пресели на онова място от което нямаше връщане. Вярно , нямаше го за да ме поздрави за куража, но въпреки това точно в този момент, сияех от успеха си. Сърцето ми пееше. Не само, че докоснах министъра, но и се здрависах с него…Като нищо, мислех си тогава, вече съм почти големец.

Уви! След малко бях спешно извикан в кабинета на шефа, който вместо лелеяното от мен повишение без жалост връчи в треперещите мои нещастни ръце, заповед за уволнение.

Нищо, мислех си тогава. Имах вече натрупан с годините опит, ще успея да се впиша, като пиколо в друг хотел. Ядец! Вече бившият ме шеф, усърдно се бе погрижил, всички да разберат за издънката ми. Изцяло компрометиран и изплют в бюрото по труда, бях принуден да приема предложението за обикновен чистач. Научих се да управлявам сръчно метлата.

С голям зор сега се опитвам да видя тротоарите в града ни чисти. Уви! Гадовете хвърлят нарочно пред мен угарки от цигари, хартийки от бонбони. Дори ме замерят от колите си с опаковки от храна или празни шишета от бира и минерална вода. Явно грижовни хората се стараят.  Видели ме на улицата да въртя метлата , те ми помагат, като създават повече работа за нещастните мои ръце, които бяха успели да докоснат министър.

Би трябвало, да съм доволен! Да но не съм! Вярно пипнах министър. Спазих докрай бащината заръка. Вместо да бера щастливо плодовете от победата си, аз затънах в блатото на мизерията. Какво си мислех? Какво се случи? Вместо да се примиря щастлив, че имах правото да докопвам сръчно багажа на министрите, аз нищожния червей, изпълзял незнайно от къде се бях осмелил, да ги обезпокоявам с докосване…

Че, кой съм аз? Никой! Поне в очите на големците. Въпреки това в зъркелите на моя скромен баща, аз бях министъра… И знам, че винаги ще бъда…

Казват, че имало министър без портфейл! Е и аз съм такъв! Имам единствено метла с която в нашия малък град боря боклука и така наказвам предалите ме на нищета мои, любопитни ръце.

В.СОФИН