Вкусните "водни" пъдпъдъци

През 80-сетте години на 20 век в нашата столица София изникнаха ресторанти, които  се опитваха да впечатляват клиентите си с нови модерни ястия.

В едно такова заведение се спрял по това време, един доста прегладнял млад мъж на видима възраст около 25 години. Той бил дошъл по неотложни дела от близкия град Самоков. Работата била спешна и не търпяла отлагане. Освен всичко друго искал да усети  особената атмосфера на големия град, който впечатлявал с тролейбусите и трамваите си хора, като него дошли от провинцията.

Поогледал се пред  ресторанта. Почесал се замислено.  Почудил се. Не издържал на аромата, който се носел отвътре и дразнел стомашната му жлеза и влязъл. Веднага бил посрещнат любезно от гарсон, който му посочил свободна маса, настанил го на стола и връчил в потните ръце на Георги, книгата с менюто. Докато той я преглеждал унесено, отпивал бавно от донесената му веднага студена бира. Прочел всичко, но не могъл да вникне в ястията. Те просто не му казвали нищо. В главата му настъпил хаос. Започнал обилно да се поти от притеснение.  От всичко прочетено в менюто се набивало в очите му ястие, което звучало така: „Панирани водни пъдпъдъци!” Георги имал все пак някакво понятие, знаел че това са птици и затова решил да избере именно тях. Изглежда думата „водни” убегнала от погледа на нашия самоковски герой, защото решил да си поръча именно тях. Щракнал смело пръсти за да обърне вниманието на келнера, който в този момент обслужвал други клиенти. След малко любезен гарсонът цъфнал с усмивка пред Георги и попитал:

-Избрахте ли ,най- после господине?

Нашия млад приятел с разтреперан от вълнение глас отвърнал:

-Па, май избрах! Една порция панирани пъдпъдъци, ако може… И още една биричка! Ама студена да бъде!

Когато поръчката била изпълнена, гладен Георги впуснал зъби в панираните водни пъдпъдъци. От време на време отпивал от бирата и впечатлен от ястието премлясвал блажено. Точно в този момент се сетил, че имал среща с брат си, който също идвал,  по работа в София.

-Ке, чека! - рекъл Георги и невъзмутим  продължил да се храни. Толкова вкусно му се видяло ястието, че успял докрай да изяде остатъка от хляба.  Дори натопил сръчно трохите и лъснал чинията ,като месечина през ясна нощ. Впечатлен и доволен Георги си позволил да остави бакшиш на келнера.

Излязъл отвън, вдъхнал софийския прашен въздух и с вещата помощ на трамвая успял да стигне спирката, където неговия по голям брат Джани го чакал с нетърпение. Той също бил прегладнял. Мислел заедно с Георги да хапнат  в някоя близка закусвалня, да поговорят и после всеки да тръгне по задълженията си. Затова като видял младия брат да слиза от трамвая към него, клатушкащ се, като пиян моряк по време на вахта, възкликнал:

-Айде бе Гоше! Дека одиш! От половин час дрема тука, а тебе те нема никаков!? Прегладнех, па и у тая летна жега, ожаднех!

-Па я ядох! –рекъл невинно Георги и вперил очи в по големия  брат Джани.

-Нали заедно, щехме да ручаме бе! –ядосал се той.

-Да бе верно… Но, като минах покрай един от ресторантите с които изобилства нашата столица, миризмата на пържено, панирано пилешко ме удари у носо… Не удръжах фронто и влезох! Зех си едни падпъдъци, които беха специалитето на ресторанто де…! Дори и студена бира ударих за капак!

Какви падпъдъци бе Гоше! Да не са водни…?

-Май такива беа! –рекъл Георги и вперил невинно очи в Джани.

-И ти яде от них?

-Оти не…? Да не са отровни! Много убави и сочни беа!- настоял младия брат и добавил.

-Ти оти ме разпитваш бе?

-Оти си прост, за това! Знаеш ли бе Гоше, шчо си ручал?

-Шчо?

-Как шчо бе? Жаби! Жаби! Това си се наял!  -отвърнал Джани и прихнал да се смее.

-Как…! Жаби! Но нали в менюто пишеше… водни падпъдъци!

-Ти явно не ме чуваш, какво се опитвам да набия у простата твоя чутура…? –ядосал се Джани.

-Като ти викам, че си ял жаби, значи си ял…!

-Аман и късмето мой! –продумал Георги, внезапно проумял обяснението на брат си. Позеленял  и сякаш от нищото се появили колики в стомаха му. Изстрелял се с бързина на умиращ  лебед  до  най близкото кошче за боклук и всичко погълнато от него бликнало невъздържано там. Дори самостоятелно и без подкана и бирата се измъкнала на свобода. Докато сълзи на разочарование капели от очите на Георги, изнемощял от напъните едва изхриптял:

-Шчо им стая на тия ора бе…? Жаби!  Как мое, така да ни лажат!?

В този момент Георги се почувствал изцяло предаден от софийската обстановка, която до тогава му се виждала прекрасна.

Отстрани, като лъв дерял от смях  гърло Джани, който бил впечатлен от глупостта на брат си.

Може би това никога не би се случило, ако по малкия брат бе внимавал в училище и беше прочел, поне няколко книги. Но и нищо не би му струвало, ако е попитал келнера, какво му поднася. Тогава със сигурност щеше да избегне конфузната ситуация от която само брат му Джани спечелил, защото хората често казват: „ Негово величество, смехът е здраве!”

В.СОФИН