събота, 28 февруари 2015 г.

Да хванеш гъба...



                                                 
                 Ранна есен, която предвещаваше хубавото време през почивните дни. Замислен за това се чудех с какво да изкуша краката, за да ги разходя.   В тоя момент внезапно  чух  по- телевизора на който течеха новините. Съобщиха, че горите били пълни с гъби и очакват всеки уважаващ себе си гъбар да се впусне в приключението на живота си. Дилемата да бъдеш или не, стои пред всеки непредпазлив новак, който рискува да хапне мухоморка, без да подозира изобщо за това.
Когато добрата за мен новина, проникна с взлом в ушите ми и мисълта след изпитата бира се избистри, реших и аз като всички други любители да хвана гъба.
Вечерта подготвих търпеливо раницата, като я наказах с храна, която щеше да тормози, не някой друг, а моята скромна гърбина.
Не забравих да скрия вътре в нея и половинка домашна ракия, направена с мерак от мен.
Потърсих ножа, който се беше скрил от погледа ми в шкафа, където бавно ръждясваше неупотребяван от дълго време. Открих и старите прашясали  ботуши останали от баща ми, които бяха успели да избягат дълго от вниманието на моята особа. В мазето на сухо те дремеха на топло.
Обзет от познатата от дълги години тръпка на очакването, цялата нощ не успях да мигна. Вече почти виждах скромната си личност, как се връща с пълен чувал гъби.
Едва изчакал  зората, с нетърпение глътнах набързо едно кафе за ободряване. Нахлузих бащините ботуши, които трябваше да пазят краката ми сухи. Раницата зарадвана превзе с усмивка плещите ми, а ножа послушно влезе в канията закачена на колан на кръста.
Всичко бе готово за приключението ми, което ме дебнеше отвън някъде сред  красотата на гората. За да не скучая сам сред гъбите, които очакваха търпеливо ножа ми, реших да взема помощник. Докато слизах по стълбите към изхода, каишката на кучето, сама скочи в ръката ми. Нетърпеливо впримчи Бъки, който доволен от това нейно действие не се разсърди, а дори доволно завъртя опашка. Явно беше истински щастлив, че го бях избрал за другар.
Качихме  пъхтейки „Ридо” обрасъл с оредели борове и се отправихме към местност, която носеше гордо името си на „Вади дух”. Навярно някога бе кръстена така, защото стръмна пътека, караше човек да се задъхва крачейки нагоре по нея.
В движение освободен от досадната каишка Бъки летеше пред мен и се пъхаше от време на време в близките храсти.
-Ха така! –похвалих го аз. –Търси приятелю, пък после ще има наденица и за тебе!
Поощрявах кучето си аз, което с доволна усмивка препускаше на воля сред природата.
Тук гъба! Там гъба! Ядец! Няма нищо! Ами сега!? Но нали снощи казаха, че има? Лъжци!
Ядосах се аз и ми стана ясно, че всичко е само пропаганда с която пълнят главите на хората с глупости. А ние наивниците вярваме. Вярваме и за това сме на такова дередже. Мислех си аз докато крачех напред и се сетих за баща си.
Прав беше, когато навремето все ми повтаряше: „Око да види, ръка да пипне!”
Е да! Нито очите ми видяха гъба, нито ръцете, явно нямаше да хванат гъба.
Все пак с Бъки не се отказахме, а продължихме по – тясната пътека, която започна да се спуска надолу .  Бяхме стигнали в местността „Вади дух. Отстрани от ляво и дясно от нас красиви борове изправяха застрашително глави към пътечката и я караха да се чувства особено малка. Глог се опита да спре устрема ми, като ме хвана в прегръдката си. Но не успя, защото със сила се откопчих и спрях край узряла дренка. От нея устата ми се освежи от следващото ме по пътя горещо слънце, което неусетно как, бе успяло да я изсуши.
До слуха ми достигна ромона на рекичката долу в дерето, която уверено пълзеше между камъните и бързаше да стигне до близкото село Шипочан.
Внезапно усетил човек пред мен, Бъки залая. Сложих му разумно каишката, която с радост прекъсна нервните му излияния.
И тогава пред погледите ни се показа на пътеката непознат мъж, който учтив първо поздрави кучето  Бък и едва тогава обърна внимание на скромната ми личност. След любезност и от моя страна, разбрах, че индивида, който бях срещнал, също  разхождаше неуморни крака за гъби.
На любопитния ми въпрос, дали е намерил нещо, той отвърна, като се усмихна вежливо:
-Само една! Обиколих всичките дерета и нищо!
-Язък! И аз бях тръгнал за гъби, но щом няма, ще се връщам! –казах аз с разочарован глас, който кипеше от гняв, защото все пак новините по телевизора ме бяха излъгали.
-Може пък  и да намериш, повече! Не се отказвай! Щом си тръгнал завърши докрай приключението си! Ето! Вземи! –каза непознатия и връчи в слисаната ми ръка единствената гъба, която бе отбрал. Това беше пачи крак. После без да ми даде възможност да благодаря за подаръка, непознатия самарянин, изчезна нагоре по пътеката, където щедра гората бързо го скри от любопитния поглед на кучето ми с който то го проследи.
 Така успях, без да тормозя ножа, който дремеше щастливо в канията, да хвана гъба. Вярно Бъки не успя. Не намери нищо,въпреки усърдното си душене по деретата . Не хвана в лапите гъба. Но и аз, като него, разбира се не открих. Но поне хванах! Късметлия!
Реших все пак да не се връщам празен от гората. За да не скучае раницата ми, я напълних със сухи дърва за печката. Когато изморени от приключението си в гората се върнахме у дома на прага ни посрещна съпругата ми. Като видя пълната раница как уверено тормози гърба ми, изненадано възкликна:
-Браво бе! Набрали сте!
-Набрали! Отбрали! Ядец! –изсумтях недоволно аз и смъкнах тежкия товар от себе си.
-Но нали раницата е пълна!
-Пълна с дърва за огрев! –отвърнах аз докато освобождавах Бъки от примката на доволно разходената негова каишка.
-Тъкмо мислех да сложа тигана и да чукна няколко яйца в него, заедно с гъбите…! –подигра ме с усмивка иронична, жена ми.
Невъзмутимо отговорих:
-Чукни де! Какво чакаш!
След тия думи, бавно извадих гъбата от джоба  и я връчих в ръцете и.
-Само една…? Дали си заслужава?
-Заслужава си! Все пак това е късмет! Да успееш да хванеш гъба, когато няма…
В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар