Бяха снизходителни.
Оставиха ме да дишам. Седя на стол с високо вързани ръце на душа в банята. Кръвта от прерязаните на
китките вени, бавно се стича. Усещам я топла, как превзема гърдите ми. Стреми
се да оцветява, светлите косми на моя притихнал от страх корем. Кръвта се спуска и между слабините ми. Тънка струя
от нея лети устремено към канала, където червените и следи се губят в тъмното.
Виждам всичко това,
защото те, бяха снизходителни. Не завързаха очите ми. Оставиха ги да плачат. Сълзите
ми подпомогнати от алената, кръв също се стичат. Бягат към тъмния канал. Всички заедно в един гроб!
Не мога, не бих, не зная, кое първо ще свърши. Аз, сълзите
ми или кръвта. Странно съревнование. Състезание от което няма отърване.
Но нали дишам?
Принуден съм да участвам, въпреки волята ми и моят отказ да бъда съучастник.
Отказах! За това сега
съм сам. Вързан с високо вдигнати прерязани китки на ръцете. Не хленча!
Усмихвам се през сълзи. Горещи като кръвта, която бяга от мен, устремена към
победата в състезанието.
Или може би сълзите, ще бъдат първи?
Те ще пресъхнат.
Ще изчезнат заедно с последната отронена въздишка чута от гърдите ми, където
сърцето ще из помпа последната си капка кръв, и без да успее да я изтласка
нагоре към китките ще угасне, замръзнала във вените.
А после? Все едно! И
след мен, ще има хора, които ще се борят за правото да бъдат човеци. И след мен,
ще има завистници. Ще съществува подла измамата. Ще се убиват неразумни. Ще
грабят. Но ще има и такива, като мен, които ще знаят да обичат. Ще презират
парите и системата, която прави човека вълк за другите.
Но едно, не трябва
да се забравя, кръвта се стича, капе на пода и съвместно със сълзите поема към
тъмния канал откъдето няма завръщане.
Въздухът намалява,
очите се затварят сухи. Устата все още не примирена, успява да прошепне:
-Любов и Свобода!
И вече всичко друго,
става излишно...
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар