Биха ме!

    Биха ме!!! Направо на голо. Ударите отекваха силно в душата ми. Превит на две, почти пребит, влачех мисълта си!

   Тегнеше ми!!!

    Може би, смъкнатите гащи ме правеха слаб? Или пък вечно грубите удари на съдбата, които често усещам да бият неистово плачейки в сърцето.

Така и не ми стана ясно, защо ли ме биха?

   Може би, защото липсва държавност?

 Все пак закони има. Да!  Закони, които бият простолюдието и прощават изцепките на големите в едно общество, което е пред разпадане.

Умело тикани и направлявани, вегетираме като растения, неполирани от топъл дъжд от доста отдавна. Свободата Санчо, стана химера! Мечта, която я има само като дума, но не и като въздух ефирен, който кара задъхани гърдите да се възхищават. Уви! Свободата сам всеки да решава съдбата си е ограничена.

  Нима се чувстват добре българите в чужбина? Нима дишат въздух, лек. Където и да се намираме, независимо колко пари имаме, душата тегли, крещи и иска да бъде тук в България! Защото няма такава страна никъде по-света. Всеки го знае, но не го признава поне гласно.

   Днес в трудното време в което се мъчим, други решават съдбата ни. Решават кой да взима пенсия, кой да се лекува безплатно, кой да мами народа с обещания, които няма да изпълни никога!

Решават „ТЕ!“  Без право на обжалване от наша страна. Без мисъл, която е унищожена с бой предварително.

Тегнеше ми!!!

Не виждах изход от тунела тъмен! Мрачно като времето вън!  Проход за въздух, нямаше!

Въпреки всичко обаче, мъждука бие сърцето, макар и с мъка. Чука, търси свобода. Може би?! Не я открива днес. Няма я! Бита в зародиш, мачкана, забранявана, но не и унищожена докрай...!

 Някои имат право! Имат, но нямат сърце, защото в него извира единствено парите, подчинени на властта.

А любовта между хората? Някаква измама! Оцеляване на предела? Може би!

Въпреки всичко,  пак ме бият...! Все още! Отекват ударите в душата ми. Но моята мисъл бяга. Тя не търпи влачене! Лети безметежно устремена към свободата, забранена днес!

 Свободата да бъдеш себе си, не заради парите които имаш, а сърцето което, раздаваш на всички угнетени хора!

В.СОФИН