Не знам защо...? Объркан съм! Но интересното в
случая е, че без него, не мога! Докато съм жив, мечтая за всекидневното му
докосване! Дишам, вдъхвам пресният му аромат и се наслаждавам...! Носът ми поел
от чувствата бликнали от него се чувства вдъхновен и забравя за кихането. Лежа
в кревата. Мисля. Пак за него! Сърцето ми страда. Ами ако утре го няма? Дали
съм влюбен? Не! Въпреки това не спирам да мисля и се терзая всеки божи ден.
Измъчвам се, че ако някога усетя липсата му и не го срещна отново, знам, че
това, ще бъде гибелта ми. Не мога да си
представя живота сутрин, ако носът ми да не докосне и открадне от мирисът му.
Раздразнен от
завистта и омразата около мен, не бих могъл да просъществувам без него. Мой
приятел! Вдъхновител! И могъщ съюзник, едновременно!
Внезапно един ден
откривам, че липсва. Избягал е! Предал ме е?! Едва ли! Търся го! Къде ли не.
Даже в гардероба надникнах, макар да знам,че не там е неговото място. Озадачен
клатя глава неразбиращо. Та снощи беше тук, а сега го няма?! Моят постоянен
гост, липсва! Толкова важен, необходим... Свършил!
Изведнъж дочувам
гласът на жена ми от спалнята:
-Не се мотай в кухнята! Няма смисъл!
-Гладен съм! –просълзен от тази мисъл преглъщам горчиво
кафето си и слушам:
-Нали и аз това ти казвам! –обажда се леко раздразнен гласът
на жена ми.
-Какво? –питам като първолак, не разбрал още значението на
буквата „А“. Чувам:
-ХЛЯБ!
-ХЛЯБ?! –повторям нищо не разбиращ думите на милата, като
папагал, който се учи да приказва.
-Не помниш ли, че снощи ти казах, че е свършил? Последното
парче изяде, Бъки, кучето ни. Сега отвън,
скимти от глад.
-Ами то и аз скимтя...! –проплаквам аз над последната си
глътка, горчиво кафе, защото и захарта бе свършила.
-Чувам! Вместо да скимтиш иди да вземеш! –безкомпромисен гласът
на жена ми ме праща отсреща, до най близкия магазин.
Едва надникнал вътре, усещам как ме блъсна,
ароматът му. Не устоявам! Нахлувам съвсем внезапно, без церемонно като гамен,
който не знае правилата, но знае, как се яде хляб. Грабвам без мисъл първият
попаднал пред очите ми и хвърлям парите на касата преброени, предварително.
Лошото в случая се
оказа после. Вместо от пресния ХЛЯБ, бях успял да взема, престоял. Нетърпеливи
ръцете ми късат плика, устата ми се пълни със слюнка. Посягам да отхапя от
него. От милия, необходимия и вдъхващ вяра в човека ХЛЯБ. Изведнъж носът ми
уловя като мощна антена, мирис на плесен. Устата ми в изненада сама продума:
-Пеницилин!
Кучето ми Бък
доволно, пое в уста изпуснатия от ръцете ми плесенясал ХЛЯБ и се скри в
колибата си на спокойствие. Скимтящ от глад, недоволен от осъществената, среща
се върнах за нова, където отново долових дразнещ ноздрите ми мирис.
Вдъхновяващ, и засищащ глада на всеки разумен човек, аромат на пресен
ХЛЯБ!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар