ВИЖ ТИ!

     Я виж ти!? Вгледай се! Остаряваме!!! Дрехите опънати, крещят облечени на нас. Скърцат конците обтегнати от не удоволствие. Прекалили сме с храната. Празници. И какво от това? Нима бе нужно, да се тъпчем, сякаш за последно? Нима трябваше да страдат докрай изпитите с алкохол, шишета. Хленчат отзад изхвърлени не потребни в кофата за боклук. Последното дори изпищя, обидено от пренебрежителните действия на ръцете, които силно го удариха в другите... Вече примирените!

   Пораснали сме! Не на височина, естествено. Закръглен корем, ни гледа в действителност. Сякаш няма друга работа. Обижда ни. По-дяволите, къде се крие в сянка, любопитната ни младежка осанка?

  Забравяме! Това, не пречи на нещата да изглеждат напълно истински. Съюзени с времето, косите, буйните, избягали в миналото. Стърчат сега, напълно обидени, два косъма, които са принудени да оцеляват.

 Духне ли вятър, настръхват. Изгрее ли Слънце, изпотяват се от мисълта, че ще капнат прегряни. Когато пък дъждът и студът ги прихване, уплашени търсят напразно укритие върху голата ни полоса.

 Прегърбени сме! Явно времето е играло туист с някогашната наша горда осанка.

Клюмнали сме! Може би сме отчаяни от напрежението ширещо се с власт покрай нас?

Носът, нашата гордост някога, все по-често протестира подложен на екстремни ситуации от времето.

Не виждаме! Или пък, очите ни се усмихват само на младостта?

Все пак, неистово се оглеждаме. Коремчето, осанката, очилата превзели бедния вечно простинал през зимата нос, коремът устремно усвоил нова територия в дрехите, които плачат. Празниците януарски, които не свършват докато има алкохол и шишета, които откликват на молбите, ни...  А после реват неистово, изхвърлени без чувства?!

Бръчките и те, милите са бликнали от някъде. Явно не от планината и въздуха чист, там. Сега тормозят лицето, което някога правеше усмивки. А виж ти, днес се криви в болезнена гримаса?!

Къде избяга всичко? Отиде си, уловено от времето.

   Тук обаче, срещу мен, невинния, гледа право в очите ми, ироничния поглед на новото, поставено в коридора огледало, което безстрастно, но с усмивка показва, сегашния мой, карикатурен образ на човек, който  е забравил как изглежда.

В.СОФИН