От началото на миналата година тренирам. Не забравям и ден.
Гледам да не пропусна и месец. Старая се. От време на време подивявам. Това на
пречи на тренировката ми. Правя странни знаци понякога. Реагирам често пъти
спонтанно на обидите. Все пак най-важното е за мен и си остава, тренировката.
Опитвам се да разгадая чувствата си. Не ми се получава. Все пак след особено
усилена тренировка при смяна на задължителните уреди ми се удава. Краката се
заплитат от умора, устата пресъхва за вода, мислите заспиват блажени, а главата
танцува от болки. Да но, това не пречи да продължа с тренировките. Все пак
правя от време на време и състезания. Нали трябва да съм пръв. Та кой ли ще ме
изпревари? Дали може да удържи на устрема ми? Ще може ли да глътне толкова
много наведнъж? Да се справи с проблемите, бъкащи край него? Едва ли! За това и
аз, а не някой друг държи, палмата на първенството. Изцяло съм отдаден на
каузата. Давам всичко от себе си. Не жаля здраве и пари. Все пак първото място
е мое, нали? За това и казвам често спечелил двубоя в надпиването в кръчмата,
че никой не е в състояние да ме гътне от там.
Оказва се ,че
сърцето ми не е съгласно с моите доводи, защото внезапно подкоси краката ми и ме
спъна право пред вратата на къщата, където зад вратата вечно трезва с мисъл и
точилка в ръката, ме чакаше за наказание, не друг, а моята възлюбена съпруга
въздаваща, нейното право за първо място.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар