Добре си бях и преди. Чувствах се отлично,
когато шепнех на красивия образ в огледалото. Чудя се днес, къде ли е избягала.
Няма я! Взирам се. Уви! За по сигурно включвам в помощ, малко огледалце и
оглеждам, тила си. Там освен, избягали
без възвратно косми, нищо друго не съзирам. Стоеше само горд, удобен за
пляскане, врат. Нищо друго! Взимам стара снимка. Гледам. Стои гадината в нея и
ми се присмива. А в огледалото я няма. Мистерия. Взирам се в очите си и те потънали
някъде. Къде блуждаят? Нима не виждат красотата?! Ето отвън минава млада,
красива жена. Да, но това не занимава мислите ми. Чувствам се отегчен, защото
нея я няма. А стоеше толкова добре на лицето ми. Ухажваше дамите, пощипваше ги
дори. Пред извикваше в тях очарователен смях. Взирам се отчаян в огледалото и
търся. Намирам някакво петънце само. Нищо друго няма.
От кухнята долита гласът на съпругата който ме сварва
неподготвен:
-Ти какво, старче! Ревю ли правиш пред огледалото?
-Не скъпа... Просто търся, нещо изгубено....
-Ако става дума за луничката, с която ме свали на времето, а
днес не я виждаш, това е защото я махна оперативно...
-Кога? –питам отчаян по-изгубената безвъзвратно сладка, моя
луничка.
-Преди година старче! Преди година... По-добре си
глътни хапчетата за деменция! Току виж си забравил, че имаш и съпруга.В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар