вторник, 13 март 2018 г.

Солта на живота!


   Не разбираше как изобщо пламнаха чувствата в сърцето му. Не бе и подозирал, че може толкова, да се увлече. Но фактът си беше налице. При това за цял живот...
   Думите и проникващи с тъга в ушите му носеха нежност. Докосваха, биеха, караха очите му да се насълзяват.
   Все пак имаше моменти, когато успяваше, да го развесели. Струната в живота му бе опъната и готова да слуша. Толкова много любов, тъга и радост събрани в едно. Миналото оживяваше... Бъдещето не се колебаеше... Тревите, цветята играеха. Деца се гонеха. Морето шепнеше... Реките и планините с вълшебство приказваха, а вятърът и Слънцето замечтани с любовни думи се обясняваха на Луната, която уплашена нощем се показваше...  Чувства събрани в едно. Успокоение, размисъл, бунт.
  Нямаше как, да не я обича. Понякога  идваше в спомените му с майчиното мило лице, надвесено над него, загрижено. Присъстваше навсякъде.
         И всичко това само с подходяща, не щадяща никого, песен. Песента, която дарява всичко от себе си, и носи дори на плещите войната и сълзите на всички, които се стичат самотни върху майката Земя.
  Когато  умираше на бойното поле разкъсан от шрапнели, той си спомни за всичко това. Беше обзет от тъга, че няма да я чуе отново. Песента, която ще остане да живее и след него. Няколко капки кръв, малко сълзи и това беше всичко...
   Наблизо вдъхновен щурец тихо пееше за солта на живота, за сладостта от тревите и невежеството на хората, които тачеха единствено, парите.
В.Софин  

Няма коментари:

Публикуване на коментар