Казармен живот -четвърта глава

Четвърта глава:Как протече първото изтезание по-физзарядка и какво се случи веднага след закуската в шест и половина сутринта.

      За нашето добро настроение в ранното сутрешно измъчване се грижеше добре подготвен старшина школник, който сякаш цял живот се бе занимавал единствено и само със спортно бягане. Още когато очите му събудени отдавна, но не и нашите ни съзряха, прозвуча команда:

-Куртките долу! Форма голи до кръста!

  И понеже от никъде не дебнеше спасение, след като се огледахме в безпомощност, смъкнахме това, което все още топлеше раменете ни.

 Голи голенички до кръста, тръпнещи от октомврийския ранен хлад, тропайки по- все още спящия плац с добре подковани цинтови обувки, хукнахме бегом в указаната от школника посока. Една, две, три обиколки...  Забравих колко бяха, но много ми се... видяха! Краката ми несвикнали, проплакаха от умора. Започнах да залитам пиян от сърдити чувства. Ядосани не издържали натоварването, краката ми протестираха, спирайки рязко. За моя радост успяха да пропуснат цяла обиколка. Докато те миличките си взимаха дъх , аз се опитвах да ги съживя, разтривайки ги. Когато колоната от издържали ентусиасти мина покрай мен, успях отново да се включа в мелето, което бягането носеше в новобранските ни, нозе.

Краката на повечето от нас се оказаха разранени. Моите не справедливо оцеляха, но обувките ми бяха станали слаби и се скъсаха.  Оказа се, че трябваше да се запознаят с обущаря, който ги заши, отново. Не само от бягането, ами от набиването на крак по-време на маршировките, обувките на всички, се разпадаха, заедно с краката. 

    Не свикнал с партенките, които удължаваха времето ми за готовност, навлякох чорапи.

След като приключи закуската преди да поемем дъх в строя в ръцете ни се озоваха няколко, вдъхновени за работа, метли. Ние не бяхме, толкова впечатлени, защото плацът превзет от падналите през нощта листа от тополите ни чакаше. Въпреки усилията ни, да се справим, отстрани есенния вятър си умираше от смях, докато се забавляваше. Листопадът нямаше край, а и недоволния глас на ефрейтора, който кънтеше в нас и ни подтикваше към бързи действия.   Все пак всеки от знаеше че, казармата не бе, за наше забавление, а съвсем строга, безпощадна, дисциплина. 

   Нямаше, мама, липсваше татко! Колкото и да се мръщехме, бяхме стиснати в машината правеща войници и бяхме длъжни да се подчиним. Мрънкането свърши... Метенето също. Но, не и чувствата на вятъра, който отново тогава, превзе територията си. Оклюмани се строихме за сутрешен развод.

/КРАЙ/

Пета глава: Какво точно се случи след сутрешния развод. И защо всички новобранци бяхме подложени на лекарски преглед в който прозрях, експеримент.

В.СОФИН