събота, 31 март 2018 г.

Последният лъч от любов

      Погледна я, почти влюбен в нея. Сълзите му бликнаха превземайки брадясалото му отдавна, небръснато лице. Гледаше я удивен и не можеше да повярва, че това се случваше с него. Привличаше го! Мамеше го! Не можеше да и устои... Искаше му се... да тръгне!
   До вчера вглъбен в себе си, обзет от напрежението на живота, изобщо не я забелязваше. Да но, ето, че днес я срещна неочаквано.
  Чудеше се, дали обидата, че го лишиха от великденската премия не беше виновницата за чувствата разиграли се в гърдите му. Или може би, онзи твърде пренебрежителен поглед, който му хвърли едно момиче, когато вечерта замаян от невероятния залез разкриващ се пред него, изпусна автобуса си и се наложи да се прибере, пешком вкъщи.
    А там на прага, тъкмо когато отваряше вратата, погледна случайно нагоре. Чудото блесна с цялото си великолепие и заслепи очите му. Красотата му показа безплатно път, който го водеше напред. Дълбаеше мислите му, усмихваше се насреща му, мила сребърната лунна пътека отразяваща се в близката река.
„Може би това е раят?!“ –мисълта го блъсна напред и го подкара към най-близкия мост. Не можеше да си представи да се върне. Твърдо беше решил. Не искаше да забрави. Мъжът който отдавна не помнеше името си, угнетен от фалша на живота ширещ се всекидневно около него, се завъртя към реката с усмивка, която бликаше от дълбините на наранената му душа.Съвсем замаян с блеснали от щастие, озарени очи последва съдбата си. Тя го очакваше равнодушно, с пръст сочещ му лунната пътека.
   Не се замисли повече. Последва я. Светът отдавна го отвращаваше с изгубените ценности. Любовта, не беше любов, приятелството го нямаше... Смисълът се губеше някъде там... Далече от него, високо сияеше Луната и показваше пътя. Последния път, който го зовеше. Мамеше го...!
Внезапно загубил разсъдъка си, мъжът и неговите тридесет и пет години решително прескочиха предпазните перила на моста. Протегна ръка напред уверен, че ще хване лунната пътека. Скочи! За части от секундата, сребърния блясък идващ от реката озари очите му.
   Усмихна се, докато падаше във водата. Тя го приветства в студената си прегръдка, водораслите го придърпаха към дъното. Последното, което видя преди очите му да станат стъклени, беше малък лъч от лунната пътека, промъкнал се неусетно с него изпращайки му своята последна, сгряваща, единствена любов!
В.СОФИН  

Няма коментари:

Публикуване на коментар