Глава втора
Глава втора: „Как пристъпих прага на казармата, и бях изкъпан за
втори път, този паметен ден. Краката ми бяха хванати в капан от войнишки
обувки, подковани с цинтове. Какво произлезе от всичко, това...
За разлика от някои колеги по –съдба, които бяха изпратени
от разплакани приятелки, които щяха да ги забравят със сигурност на втория ден,
моя милост влезе под изгарящите от гордост погледи на майка ми и баща ми.
Родината ме зовеше и се налагаше да откликна. Все пак не аз, а други правеха
моя избор, легален.
Когато най-сетне
тогава успях да припълзя през портала на поделението бях посрещнат с усмивка. Не
разбрах дали е иронична, защото бях отпратен бързо към банята. Опитах се да
протестирам, заради това, че бях къпан от сутринта. Това не ми помогна въпреки
гримасите, които хвърлях. Докато събличах абитуриентският костюм от себе си и се
прощавах с него завинаги, дейна ръка на младши сержант, пъхна в ръката ми парче
сапун и бях вкаран в голямо помещение, където парата играеше на нерви с всички
влезли под душовете. Уплашени вътре се гърчеха като червеи излезли след дъжд,
моите бъдещи другари по-съдба.
Намокрих се с вода
като всички други и бързо поех към изхода на банята. Там вече ме очакваше
старателен старшина, който веднага ми връчи войнишки дрехи и разбира се
обувки, подковани с цинтове. Ето, че успяха да ме облекат. Пък аз хърбелчето
тогава, бях притеснен. Виках си, че няма да има дрехи за мен и ще ме пуснат.
Ядец!
Изведнъж заприличах на Хашековият герой Швейк, който се
усмихваше на всички, не за друго, а от страх и притеснение. Усетих пародията,
която изригваше от мен, защото съзрях и други опечелени физиономии като моята.
Сякаш не влизахме в казармата, а в затвора. Изглеждахме смешно в очите на
старите бойци, които се подсмихваха и потриваха ръчички. Явно бяхме паднали в
тях, без дори, да се усетим. Остригани еднакво, някои с по-големи кепета и с
тъжно зяпащи очи, нямаше как да избегнем хилещите подигравки. Старите бойци
вече ни разпределяха като законна плячка паднала без милост във вече обучените
им на дисциплина, здрави ръце.
За момент бяхме
омилостивени, като ни накараха да върнем цивилните си дрехи на родителите,
които жадно зяпаха през телената мрежа отвън на поделението.
Прегърнах ги сякаш за последно и с буца в гърлото, която
обещаваше да прерасне в кашлица бързо се отдалечих без да се обърна, дори за
миг. Не, че не ми се искаше. Но изборът не беше мой.
Точно в седем и половина тръбачът, оповести вечерята.
Домъкнахме се под първия си строй до столовата, където храната изобщо не успя
да ни впечатли. Повечето от нас, новобранците почти не хапнахме. Буцата седеше
в гърлата ни и пречеше дори на диалога ни, който бързо беше прекратен от
следящия ни зорко дежурен офицер.
-Никакви приказки! –оповести заповедта си той и добави:
-Пък ако сте от приказливите, мога и да ви осигуря работа
след вечеря...
Това накара всички
ни, да замълчим. Не така мислеха лъжиците в столовата, които подрънкваха ядно в
алпака чиниите, обзети от чисто възмущение. Тях ги наказаха после с насилствено
къпане в миячното помещение, отстрани до кухнята. И ето, че след първата вечерна
проверка и химна на страната, бяхме упътени към спалното помещение, където
щяхме всички да прекараме нощта... Първата незабравима и почти будна нощ за всички...
В.Софин
Трета глава: Какво видяха учудени очите ми, когато посредством
тялото ми влязоха в спално, приличащо на голям обор за коне и какво произлезе
от всичко това...
Няма коментари:
Публикуване на коментар