Една ранна утрин,
като отиваше за работа, Милен видя пред старата отдавна затворена фурна,
възрастен мъж да чака.
-Ти какво, дядо? –подсмихна се Милен намигайки. -Да не би да
чакаш да отвори? Рано е още...
-Не! Просто стоя тука и отсявам спомените...
-И какво се сети? –озадачен Милен впери любопитно зеници в
стария мъж.
-Мисля... Мисля си за деветдесет и шеста година, когато
нямаше хляб и се редяхме на опашки...
-И какво измисли?
-Нищо! Просто се сетих, че тогава явно е имало повече фурни и хора, и затова не е стигал. Днес има хляб... Няма фурни, но стига... И то
не за друго, а защото няма хора, които да го купят. Само гладни кучета скитат
наоколо, сърдит вятърът ръмжи и времето умислено, като мен, загадъчно, мълчи.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар