В търсене на скъпоценност!

       Той имаше нужда от нея... Животът, изчерпваше смисъл! Изтощен до крайност от очакване, мъжът приседна, отчаян.... Това обаче не помогна на очите му, които  се взираха и ровеха, далечината, напразно...

Времето изтичаше... Избор нямаше.  Налагаше му се да чака. Оставен беше сам в ръцете на съдбата, която без жалост стискаше гърлото му, от което бликаха хрипове... Глас нямаше. Отнет от жаждата, която го мъчеше неистово с мисълта за срещата... Вече я сънуваше. Бълнуваше на глас името и. Уви! Тя му липсваше толкова много! Бе готов да я замени със златото, което пареше откраднато, джоба му.

Но цената на живота, не се изплаща в пари и скъпоценности.

„Нищо не е, не заменимо!“ –твърдяха философи в ушите му, докато четеше книгите им.

 „Бих искал, да ги видя сега!“ –мина без жал мисъл в изтощения мъж.

Свободата нищо не струва... Всеки може да избере, смъртта! Да но, не нея чакаше, вече трети ден. Терзаеше се... Бълнуваше, плачеше без сълзи, защото тя беше далече... Тъй желана, тъй обичана от всички... Нея я нямаше!

Въпреки погледите, които хвърляше към небето в очакване... Мисълта за Бог минаваше, ако имаше някъде там, то той се бе скрил на сянка и наблюдаваше...

-Защо? –искаше му се да попита, но глас нямаше.

    Примирен от съдбата, мъжът затвори с голяма трудност очи. Все пак, не му се искаше да си отива така. Желаеше я! Искаше не само да целуне за последен път, но и да я вкуси...

 Жарко лятното Слънце, продължаваше да отнема от миговете на живота му.

И когато беше останал сам разпилян без никакви чувства, изведнъж... Усети я...!

Чудото беше станало! Идваше спасение...

   В просъница дочу гръм. Небесата разтвориха задъхани от влага, пазви и изляха хиляди събрани през годината потоци... Вода, която му даде шанс. Не само да живее, но и да обича и мрази истински. Тя му бе вдъхнала надежда и той нещастника попаднал по-случайност в пустинята беше успял най-после да вземе в устни от дъха и.  Дългото чакане, умря без възвратно. Срещата се беше осъществила.

   Останал без сили мъжът не успяваше да я целуне тъй както му се искаше... Водата обаче, взимаше своето. Даряваше, милваше биеше... И създаваше живот не само за него, а за всички, които я обичаха...

А има ли някой, който да я мрази, въобще?

В.СОФИН