Не съм обиден, сърдит съм!

   Честно казано, не знам, какъв човек съм! Чудя се на себе си. Как така, когато положението е съвсем сериозно, напечено аз виждам в ситуацията смях. Докато крия в шепа избухването си, винаги се намира някой обиден. Прозвучават думите му яростни и груби.  Аз, не се чувствам обиден. Просто съм сърдит на себе си.

Опитвам да съм сериозен с жените, въпреки, че с особени напълно искрени чувства пъхам в ръцете им за осми март, букети направени с шеги.

Обиждат се, защото мислят, че всичко е постановка. Не се връзва в техните разбирания за подарък, но все пак, аз съм сърдит. Отново на себе си.

    Докато разказвам собственоръчно виц на който се смея естествено, забелязвам сълзи в очите на докоснали се до поезията ми. За кой ли път се убедих и убеждавам, че не знам кой съм и какъв съм? Чувам отговор, че разказаното от мен не било хумор, а просто взета сериозна сцена от живота с която не бивало да има майтап. Естествено, почувствах се не обиден, но сърдит, и този път на себе си.

 За да ги разчуствам и пречупя приятелите, опитах с драматичен разказ. Дори успях аз самият да се просълзя. Изгледаха ме от петите до главата, не разбрах точно в коя част зяпат от мен, но избухнаха в неистов смях. Въпреки това ги бях засегнал. Не се обидих разбира се, но се разсърдих. За кой ли път на себе си.

Диване!!! Такъв ли бях и съм в действителност?! Не разбиращ чувствата на хората. Бягащ от проблемите им?

Опитах кротко с любовна поезия бликаща от сърцето ми. Не успях! Попитаха ме, откъде за Бога съм го преписал това... Аз да крада! Не! Почувствах се... Не, не обиден! Просто сърдит на себе си.

Поисках да помогна без умисъл на непознат човек паднал на улицата. Опита се да ми пъхне лев в джоба. Не искаше да има, някой на когото да дължи нещо. Не се обидих, когато отказах. Той обаче, беше обиден. Дори ми плесна шамар на изпроводяк с особено чувство и ми каза:

-Да съм сигурен, че не дължа някому нещо!

Усетих се сърдит отново. При това на себе си.

 Как така става, че не разбирах, а и не разбирам и днешните мисли споделени от хората. Дали пък не съм безчувствено животно? Да се хиля, когато другите плачат, да плача, когато пък някои се смеят, дали това не е признак на обезумяване от моя страна... Когато  се сърдя пък, все се намират обидени... Странен свят, странни приумици. Всички сме хора, но някои още не са осъзнали това.

-Дали пък, аз не съм животно? –споделих пред приятел сериозно, а той се разсмя и сподели виждайки сълзите в очите ми, че съм просто едно голямо... Не! Не леке! Диване, приятели. Просто диване, което е взело живота на заем и има да плаща дългове с майтапи, които идват без да иска от душата му, която не мрази никого. Естествено е да не съм обиден, но поне съм сърдит... И то, на себе си!

В.Софин