Казармен живот!

                                                                         Първа глава

     Как лекарите на преглед убедиха тялото ми, че е годно за военна служба в Н. Р. България и какво произтече, от всичко това:

         Съвсем отнесен от течението  на детството не усетих как невинно бях успял да навърша осемнайсетте си години. Почти бях готов да грабна омаян живота в ръце, когато обстоятелствата, които бяха задължителни по-времето на социализма, ме призоваха...

 Бях извикан на комисия за войник. Годината преваляше. Все още беше двадесети век. Все още се мислеше за светлото бъдеще. Някои мислеха за друго, но това не пречеше на експертите в комисията, все избрани лекари да ни пъхнат на топло в казармата.

И така... Пристъпих смутен пред тях и те започнаха да се забавляват. От мен течеше пот от напрежение, а те, комисията се хилеше:

-Дишай! Не дишай! –мълвеше щастлив докторът отговарящ за вътрешните болести. Докато той заповядваше, аз притеснен изпълнявах. Все пак бях, кандидат новобранец, който нямаше право на глас. Оставен без избор с объркани мисли в главата си мислех, ако откажа...

Да но затворът стоеше наблизо и приканваше. Навяваните мисли, че всеки от нас беше длъжен... Длъжни бяхме да се подчиним. Да бъдем пушечно месо или безпрекословно, пионки в ръцете на системата.

  Понеже бяхме оставени без избор на оспорване, стояхме всички, гледахме опулени като бичета на заколение, мълчахме и кимахме в съгласие, глави.

  Все пак кой бях аз, та да оспорвам системата? Един слаб едва шейсет килограмов юноша, още не докосвал женски устни... С неясни мечти за бъдеще, което се криеше тогава от мен.

  Геройски  изтърпях издевателството от групата лекари, които се забавляваха за моя и на моите колеги по-съдба, приятели. Най-после ушите ми въздъхнаха почти облекчено. Бяха удостоени с милостта, заедно с тялото ми, да се подчинят и влязат в редицата на военно служещите, без избор.

 Без никакво напрежение от лекарска страна, комисията надраска в картона ми, че съм годен за мото стрелкови войски. Последният който ме изпрати до вратата с поглед ми пожела приятно прекарване в родната казарма.

Хм! –приятно мислех си тогава." Лесно ти е на тебе тука седиш, мериш температурата и обявяваш всички за годни..., а ние ще се забавляваме в казармата и при това приятно. Как пък не –избухнаха еретични мисли в бедната ми глава не свикнала още с войнишко кепе.

Не е лесно да си момче за всичко, в казармата, ама редът го налагал. Да бе!

      Все пак стиснах принудително устни, изплюх се отвън свободно пред вратата, мислейки за оцеляването си и като се прекръстих, озъртайки се като котарак хванат с крадено месо, изгоних петите към вкъщи.

 Тъкмо завърших средното си образование и мисли взеха да ме прегръщат, за свобода за купони... Да но, не ми било, писано!...

Докато се чудех, какво ще произлезе от всичко това, косата ми не го правеше... Растеше свободно пусната и заприличах на член от групата „Битълс“.

  Лятото свободно, избяга без възвратно... Дойде притеснителен септември и повиквателната за родната казарма, кацна не притеснена с тежките си рамене, на моите все още крехки юношески...

Докато се взирах в заповедта, която трепереше в ръката ми, разбрах, че ще служа в родния си град... Така поне си мислех. Едно е мисленето, друга става действителността, когато влезеш вътре... Там в родната казарма, където важат законите само на ония, не казвам хора , а ония, които носят пагони със звездички или пиявици на раменете си, които се хранят с новобранска кръв.

 На обяд точно в дванайсет часа на двадесет и девети септември 1980 година бях длъжен... Бях призван в армията на Н. Р. България.

Донякъде се чувствах, облекчен от обстоятелствата. Разбунтувалата се  душа в мене, почти беше готова да преглътне горчивия хап, когато съзрях безпрекословната заповед, да се явя остриган до кожа...

-Как така без коса? –попитах уплашен баща си.

-Така е прието! –обясни ми той, че със заповедта не трябва да има "гъбаркане".

После взе да ми дава наставления и да ми показва как се слагат партенки на краката. Съсредоточен той ми показваше, пък аз блеех по-звездите...

-Защо ми е това татко? Нали си имам чорапи...?

-Имаш си ти, ама един войник трябва да знае всичко... –продължаваше с обучението, той и ми се усмихваше, приятелски.

За да не се уплаша и хукна да бягам, той именно, придружи притеснената ми от страх, обрасла глава, при бръснаря. Без да се мае, свикналият да стриже коси, без жал смъкна скалпа ми. Когато се огледах в огледалото пред мен, изобщо не се познах. Някакъв уплашен кретен ме гледаше от него. Личеше си, че е толкова притеснен, толкова изплашен.... Нима това бях аз? Озъбих се! Кретена срещу мен в огледалото повтори маневрата ми и взе, че се усмихна.

 Хубавата ми гъста тогава коса, лежеше безпомощно остригана в краката ми. Обзет от чувства бръснарят Митко разбра бушуващия огън в моята изтерзана душа. Наведе се тогава,  и събра, юношеската ми гордост и красота в един плик. После ми го връчи като награда в из- тръпналите пръсти на моите ръце.

 Преглътнах в сълзи огорчението си, по изгубването на скалпа и вече бях готов да поема пътя на войника.

Рано на следващата сутрин изкъпан и облечен в костюма от абитуриентската вечер, сякаш отивах да купонясвам, поех в ръка с куфар, към родните, ограничени простори на казармата.

Нали съм късметлия в моето начинание бях придружен от притеснените ми родители, които ме придружиха до вратите на поделението, където веднага бях без прекословно всмукнат. Почувствах се тогава, като червей глътнат от безжалостно, гладен шаран!...

Съдбата пред оставяше ново предизвикателство пред мен и аз бях длъжен да отговоря... Да издържа на напрежението и се справя с високо вдигната непоколебимо глава... Въпреки ония...  Тези с нашивките!

Край –първа глава

В.Софин 

Глава втора: „Как пристъпих прага на казармата, и бях изкъпан за втори път, този паметен ден. Краката ми бяха хванати в капан от войнишки обувки, подковани с цинтове. Какво произлезе от всичко, това...