вторник, 20 март 2018 г.

В преследване на мечта

    Цял живот го гонех. Преследвах го, но той ме отбягваше. Дори изкачих планината заради него. Въпреки това не му пукаше за мен. Не го интересуваха чувствата ми. За да ми го докаже често отскачаше на гости при колеги, които беряха щастливи плодовете му. Награждавани, те превземаха света отвътре. Аз пък се лутах в спомени. Това ми помагаше да се чувствам щастлив. Все пак разбирах, че не мога да остана в миналото. Налагаше се да усетя невероятния вкус на новото време. Да но това, не ми помагаше... И то само, защото той ме избягваше. Раздаваше се за други, а мен дори не поглеждаше. Добре, че лесно не се обиждах. Вместо да се откажа от чувствата си, все пак наистина бях пренебрегнат, реших да ползвам инат. Правех го, не за друго, а защото все пак в гърдите ми имаше тръпка и  исках, да разкажа на света, именно за нея. За целта промених начина си на обличане. Усмихнах цветята в двора си. Поздравих на улицата, котките. Срещнах се с особеното яростно лаене на кучета, на които бях навлязъл без да мисля в територия, смятана за тяхна. Разходих се до морето само за да установя, колко е намръщено при хубаво време. И не само това, разбира се. Изненадах с думи, няколко пъстърви в реката Искър, които учудено ме погледнаха преди да махнат бързо опашки и се втурнат срещу течението. Пък аз, страхливият останах да плувам надолу, поне било по-лесно. Въпреки усилията ми, да вкисна усмихната жена, не успях, защото бях се оплел  с вицове, които неизвестно защо, дори за мен, постоянно се втурваха безсърдечно в мислите ми. Нощем сънувах, че не само го преследвам, а че съм го и, хванал. Когато обаче се пробудех, той успяваше отново да избяга. Толкова капани му заложих, толкова средства, хартия, мастило, няколко пера за писане потроших... И нищо!
 Докато се лутах безпомощно отчаян, че изобщо няма да го хвана, разбрах все пак накрая, нещо. През цялото време той „идиотът“ бил с мен. Пък аз гонех „Михаля“. Стилът на писане, моят неподражаем стил, не бил другаде, а в мен. В мен самия и в особено краткия разказ с неочакван, край, който дори понякога изненадваше, биеше, скачаше, милваше, но и действаше ръката ми, която стиснала перото ужасена бягаше по-белите полета изпълвайки ги с думи от българската азбука на братята Кирил и Методий.
В.СОФИН

Няма коментари:

Публикуване на коментар